Ще се опитам да кажа нещо, което — както често се случва — е едновременно просто и непоносимо. Става дума за гнева. Но не за нашия, човешкия гняв, който често е резултат от наранено его, от дребнав страх, от невротична нужда да си докажем нещо. Не този гняв. А за другия — трансцендентния, свещения гняв. Божия гняв. Защото да, има такъв. Бог не е просто някакво неутрално, стерилно съзнание, което се отдръпва от света с усмивка на ума. Не. Бог, в религиозното съзнание на човечеството — от Библията до Корана, от Ведите до Зороастъра, от Маат до Дао — е Личност, която се гневи, защото обича. Защото има изискване. Защото има Път, и този Път не може да бъде тъпкан без последствия. В Стария Завет — гневът на Яхве е отговор на отстъпление. Не е каприз, не е избухване, а болка, изразена с пламък. Бог не търпи идоли. Не търпи фалш. Не търпи самодоволния цинизъм на онези, които смятат, че могат да се самообожествят. В Корана — Аллах е Милостивият, но и Суровият. Той говори с нежност, но когато правдата бъде попарена, въздава със сила. Това не е мъст. Това е равновесие. В будизма, има Бодхисатви, които са яростни. Но тази ярост не е от гняв, а от непоносима състрадателност. Те не могат да гледат как светът гори в невежество — и затова влизат в пожара, за да го спрат. А в Древен Египет — богинята Маат държи перата на истината. Когато равновесието се наруши — когато човекът престане да бъде отговорен към Космоса — тогава гневът идва, не защото някой иска да накаже, а защото редът сам се възстановява. Днес живеем в епоха, в която не вярваме, че има гняв отвъд нашия. Всичко е психологизирано. Рационализирано. Релативизирано. И в това е нашата най-голяма беда. Защото когато няма гняв отгоре, няма и любов отгоре. Има само безразличие. И именно то, това божествено мълчание, е най-страшната присъда. Когато Бог спре да се гневи, значи вече не се интересува. И тогава ние оставаме сами, със собствената си безпътица, със собствената си пустота, със собствената си безвиновност, която е по-страшна от вина. Затова, когато усетите гняв в душата си — но не гняв от его, а гняв от болка, от невъзможност да търпите злото, от ужас пред безчестието — не го потискайте като слабост. Може би, тъкмо в този гняв, Бог говори чрез вас. Може би, този гняв — не е гняв, а молитва. А това вече е начало. И е надежда. George Pashev (Jidai Mirai) |