Ще се опитам да кажа нещо, което — както често се случва — е едновременно просто и непоносимо.

Става дума за гнева. Но не за нашия, човешкия гняв, който често е резултат от наранено его, от дребнав страх, от невротична нужда да си докажем нещо.

Не този гняв.

А за другия — трансцендентния, свещения гняв. Божия гняв.

Защото да, има такъв.

Бог не е просто някакво неутрално, стерилно съзнание, което се отдръпва от света с усмивка на ума.

Не.

Бог, в религиозното съзнание на човечеството — от Библията до Корана, от Ведите до Зороастъра, от Маат до Дао — е Личност, която се гневи, защото обича. Защото има изискване. Защото има Път, и този Път не може да бъде тъпкан без последствия.

В Стария Завет — гневът на Яхве е отговор на отстъпление. Не е каприз, не е избухване, а болка, изразена с пламък. Бог не търпи идоли. Не търпи фалш. Не търпи самодоволния цинизъм на онези, които смятат, че могат да се самообожествят.

В Корана — Аллах е Милостивият, но и Суровият. Той говори с нежност, но когато правдата бъде попарена, въздава със сила. Това не е мъст. Това е равновесие.

В будизма, има Бодхисатви, които са яростни. Но тази ярост не е от гняв, а от непоносима състрадателност. Те не могат да гледат как светът гори в невежество — и затова влизат в пожара, за да го спрат.

А в Древен Египет — богинята Маат държи перата на истината. Когато равновесието се наруши — когато човекът престане да бъде отговорен към Космоса — тогава гневът идва, не защото някой иска да накаже, а защото редът сам се възстановява.

Днес живеем в епоха, в която не вярваме, че има гняв отвъд нашия.

Всичко е психологизирано. Рационализирано. Релативизирано.

И в това е нашата най-голяма беда.

Защото когато няма гняв отгоре, няма и любов отгоре.

Има само безразличие.

И именно то, това божествено мълчание, е най-страшната присъда.

Когато Бог спре да се гневи, значи вече не се интересува. И тогава ние оставаме сами, със собствената си безпътица, със собствената си пустота, със собствената си безвиновност, която е по-страшна от вина.

Затова, когато усетите гняв в душата си — но не гняв от его, а гняв от болка, от невъзможност да търпите злото, от ужас пред безчестието — не го потискайте като слабост.

Може би, тъкмо в този гняв, Бог говори чрез вас.

Може би, този гняв — не е гняв, а молитва.

А това вече е начало. И е надежда.

George Pashev (Jidai Mirai)