Да се включа и аз в разсъжденията какво спечелихме и какво загубихме от корона истерията.

Аз лично нито спечелих нито загубих много. Загубих това, че виждам приятелката си по-рядко от преди, но не е съвсем без хич. Загубих свободите и правата за движение, за възможността да пиша истината във фейсбук директно, без да се страхувам, че няма да вляза в ареста като Волен Сидеров, който въпреки, че е общински съветник в София, пак влезе в ареста, защото имаше "наглостта" да призове хората на демократичното си право на протест. В един Израел, въпреки карантината, допускат протест при спазване на 2 метра дистанция. Там не си играят на диктатура, както тук и уважават гражданите си. Ще има бая жалби да пускаме срещу властта, когато свърши тоя кошмар. 

Спечелих това, че малко поне си повиших търпението и свалих някое и друго излишно килце, натрупано през зимата. Сега съм по-спокоен отпреди и повече не ми пука, когато стават идиотщини като тази, защото "буфера ми се препълни" от идиотщини и вече ми стана един вид "все тая". Направете предаване с психоложка да я питате за проблемите на карантината и я питайте и за това как изведнъж хората почват да се примиряват и да им е все тая, защото са видели вече какви ли не идиотщини. 

Загубих редовните си разходки извън Пловдив до Хисаря, Б-с и другаде. Загубих ходенето в чужбина поне 2-3 пъти в годината. Бях свикнал да ходя по много и да разширявам кръгозора си, гледайки различни неща из Европа главно. 

Загубих илюзията, че съм си господар на живота и от мен зависи кое как ще става. Разбрах, че няма смисъл да си градиш кой знае какви планове за бъдещето, защото Бог решава в крайна сметка, а и винаги ще се намери някое световно задкулисие, което да създаде някое и друго извънредно положение, преминаващо към световни диктатури.

Загубих илюзията, че в България и Европа има смели хора, чиито глас се чува от управляващите и се уважава. Мислех си, че живеем в демокрации, а се оказа, че навсякъде из нафуканата демократична Европа малко или много щом "яйцето започне да пари на задника", всеки забравя за демокрацията отведнъж и много бързо. Буквално на следващия ден все едно нищо не е било от демокрацията. 

Разбрах или си припомних, че хората показват дали са мишки или лъвове и ястреби точно в такива извънредни ситуации. Много е лесно да си ястреб при липса на проблеми, но появят ли се проблеми, много хора стават мишоци и се крият по дупките си. Това е истината. И глобалният експеримент го доказа. Вече ми е все тая колко години ще живея в свят от страхливци, в който почти никой не показва алтруизъм и себеотрицание за другия. Вече ми е все тая от кой дизайнерски вирус бих евентуално умрял все някога и дали е минал през прилеп или през океанска бактерия, която също била изкуствена и направена да чисти океана от нефтени разливи и разяждала почти всичко с органична структура. Вече ми е все тая и за феритина и желязото и за решетката на еритроцитите, която го държи (ако не съм точен в терминологията, се извинявам). Надишах се с лицемерие и преструвки. Надишах се със страх, изпуснат от всякакви хора, но най-вече от лелки на средна възраст, които бъркат страха си с отговорност и затуй пазят панелката си 60 квадрата по 24/7. Надишах се с всичко най-пошло от душевните отпадъци, в духовното сметище, в което живеем. 

Видях, че дори да пусна и 10 жалби срещу здравния министър, никой не ми обръща внимание. Надишах се с незаинтересованост, непукизъм и презкуризъм. Вече не се чувствам никаква част от общество или държава. Не се чувствам като никакъв. Просто съществувам в тая скучна игра като играч, който си чака поредното задължение или малка приятна разнообразна случка в морето от досадно еднообразие. В това море чувстваш, че не си капитан. Не си дори и моряк. Ти си просто едно умиращо от скука съзнание, безучастно наблюдаващо какво се случва и с нескрита досада, примесена със жлъч гледаш докъде могат да стигнат шествията на страха и идиотщина.