Епидемията криво-ляво ще мине, но сериозните ми опасения са, че след това немалко народ ще има нужда от сериозна психиатрична помощ. И това го казвам абсолютно сериозно. Надали, дори през войните, в България е имало такава масова психоза. Само за това се говори. Навсякъде и за нищо друго. Вече не се опитвам да отварям други теми. Дори по време на Чирпанското земетресение през 1928 година, когато е бил разрушен половин Пловдив, хората не са били толкова стресирани. Стояли са пред полуразрушените си къщи - хапвали са, пийвали са, и са гледали в някаква степен философски на бедата. Имало е и голяма солидарност. Впрочем, и сега забелязвам първи наченки на солидарност, което ме изпълва с надежда. Мисля, че много от българите се замислиха, колко е преходно всичко. Вчера в магазина си изпуснах част от покупките и трима души се наведоха веднага да ми помогнат. А вратата на входа ми отвори красива млада дама и ме покани да мина пръв, като ме видя с торбите. Мисля дори, че и шофьорите тези дни станаха по солидарни и внимателни. Път дават, изчакват, не натискат за предимството си. Да, семпли примери давам, но успях да видя съпричастност, а не страх. А това е много, много нещо и показва, че българите са силни и все пак хора с ценности и морал. И всичко това изпълва с надежда. А както е известно - тя умира последна. Да се хванем за нея...