Пиша това писмо във връзка с повторението на Ваше предаване (на г-н философа Грънчаров), което гледах тази сутрин. Темата беше зададена прекалено претенциозно и общо. На въпросът "На какво ни учи Христос?" най-правилният и кратък отговор е: никой не знае точно. Това е истината. Това, което официалните църкви учат със своите системи от догми (катехизиси), не е гарантирано, че е това, което Той е имал предвид. Някои църкви дори и нямат катехизиси: Протестантски секти, например. Има едни послания в Библията, в които със сърцето си можеш да усетиш, че са верни, защото носят силен "духовен заряд", има и други, които не носят или не сме достатъчно развити, за да разберем какво носят и дори не трябва да ги четем и анализираме, защото може да създадем някой пореден философски франкенщайн, на базата на нашия грешен подход в стил "слон в стъкларски магазин". Библейските послания са високо абстрактни и включват в различни частни случаи различни свои "решения". Нещо като диференциални уравнения, ама още по-зле, защото нямаме калкулус (система от правила, собствена алгебра), с които да ги решаваме, освен един единствен калкулус: сърцето и душата си. Ще прозвучи странно от клавиатурата на програмист и преподавател в сферата на информатиката като мен, но това, че се осланяме само на логиката си, в доста от случаите, ни изиграва лоша шега. Това е като да косиш тревата с ножица, при положение, че ти е дадена и косачка. Това правим ние: седим си като коне с капаци, всеки си гледа неговото множество от частни случаи, които са по-частни от това, което му трябва да види, за да разреши житейските си приблеми. В наши дни вече няма визионери, които да гледат на едро на нещата, като че ли. А и Бог вече "не ни говори" както преди. Не, че се е разсърдил, а просто вече сме в сесия и е време да ни изпитва. Аз също не подсказвам на студенти в сесия: нормално е. Материалът за изпита е даден, нямаме извинение тоя път, че не сме го научили и/или не можем да го прилагаме. 2 милениума след Христос още не сме успяли да постигнем "рая на земята". Опитвали са се да правят разни утопии, ама няма файда. Това е така, защото на тази земя така или иначе раят е невъзможен. Има редица цитати в тази посока, че ние сме тук като на тренировъчен полигон: само да минем от тук. Нашият Дом е другаде. Тази грешна земя не ни е Дом. Тук само си играем временно: даже твърде кратко, понякога повече от веднъж, защото има нужда и от поправителен изпит и от ликвидация. Дано да не се налага да се отпада от ликвидацията, че тогава лошо. Страданието било нещо добро, според православните, а и някои клонове философски от католицизма (някои още се самобичуват и се нараняват с шипове), а и други аскетични течения от различни религии. Добро било да страдаш, защото се пречистваш. Да, ама не е гарантирано. Страданието на тялото и на личността не винаги гарантира въздигане на душата, а липсата на такова не винаги гарантира липса на въздигане и липса на изпълнение на Житейската мисия. Затова, задачата е следната: как да генерираме чрез някакъв "симплекс метод" максимално изпълнение на Житейската мисия на "минимална цена", в т.ч. и "минимално стадание". Сигурен съм, че всеки може да си намери неговата оптимална зона. Не знам дали има научно поле за "приложен катехизис" или "адаптивен катехизис", "адаптивна житейска философия", но би било интересно да се философства на тази тема. Адаптивни системи са част от моите научни интереси и с тях е свързана и дисертацията ми. За да говорим изобщо за адаптивна система, трябва да говорим за цели и актуализация на целите, по възможност динамизирана, актуализация на ресурсите, ресурси и чак тогава евентуално динамично определяне на някакво множество от ресурси за постигане на целите, и всичко това да се преоценява динамично, за да се отчита турбулентната реалност (външното въздействие). Поради липса на такива адаптивни елементи в държавната ни структура, и държавата е "на тоя хал", както и семейството, общините и вс. останало. За да бъде и човека адапивна система, извън чисто биологичните си адаптивни подсистеми, които си действат така или иначе, трябва да може да погледне на себе си безпристрастно, за да може да направи верна преоценка на целите си и наличните си ресурси. Иначе, нищо не става: просто анархия, играем си и каквото стане. Аз обичам да си играя, не го отричам: аз и професията съм си избрал като игра, но дори и играта има някакви правила и някакви цели. А повечето хора по принцип не са целенасочени и просто си блуждаят и я карат "ден да мине, друг да дойде". Това е лошото: да живееш без цел: т.е. да не живееш, а само да съществуваш като някаква биологична единица и т'ва е. И аз понякога се хващам, че някои дни съм така, макар, че като цяло се чувствам успял, на мястото си. Но малко или много съм увлечен от всеобщото усещане за безсмислие и безцелие. На какво ни учи Иисус? Зависи: някои на нищо не може да ги научи. Всеки го учи на различни неща, защото се предполага, че сме адаптивни системи, малко или много или обучавани от такива. |