©

Получихме писмо от историка ПЕТЪР ГРАМАТИКОВ , с когото сме разлиствали страници от непозната история на Пловдив.

Той търси подкрепа за издаване на труда му "ФИЛИПОПОЛСКИЯТ СЪБОР (Никейско православие и арианска ерес)" – съвместна инициатива с пловдивското издателство НИТОН.

Ето цялото писмо и издателския проект. Предаване с Петър Граматиков по темата ще излъчим тази вечер, сряда, от 22.45.

"Обръщам се към вас с предложение за спомоществователство и партньорство в унисон със стратегическите цели на вашата политика на споделяне на принципите за устойчиво развитие на град Пловдив с приоритет върху реализацията на значими социални/културни проекти в посока допринасяне за утвърждаване авторитета на Пловдив България пред европейската и световна общност.

Предлагам на вашето внимание една инициатива в сферата на културата на пловдивското издателство "НИТОН", което представя един пловдивски автор с важен за град Пловдив труд – "ФИЛИПОПОЛСКИЯТ СЪБОР (Никейско православие и арианска ерес)". Темата е защитена под заглавие "Филипополският събор и арианството на Изток" на 7 септември 2017 год. като дисертационен труд за присъждане на образователната и научна степен «доктор» (професионално направление: 2.4. Религия и теология) в Катедра «Историческо и практическо богословие» на Православен богословски факултет на Великотърновския Университет «Св. св. Кирил и Методий». Изданието включва и пространно резюме на френски език за популяризиране значимостта на Пловдив през късната античност и сред чуждоезични читатели и изследователи.

Произведението е с високо научно съдържание и има значение за развитието на културния живот на града, опазване на културно-историческото наследство и запазване на историческата памет.

Планираното издание не е част от Календара на културните събития на Община Пловдив и не се финансира с общински средства по друга линия или от общинска фондация "Пловдив 2019“.

За подготвяне издаването на книгата за проведения във Филипопол-Пловдив църковен събор през 343-344 г. в годината на Пловдив-Европейска столица на културата, инициираме кампания за спомоществователство (под формата на реклама, дарителска политика или друга подходяща форма), което да гарантира по-висок и качествен тираж.

Спомоществователят е човек, който подпомага със средства културна или обществена дейност. Паметта за миналото българско е съхранена през спомоществователството за исторически съчинения през Възраждането, която традиция разчитаме да възродим днес с цел да направим достъпен за широк кръг читатели едно съчинение за историята на ранно-християнския Пловдив и неговото място на вододела между Западната и Източната Римска империя в религизоно-политическо и културно отношение. Авторката Анна Алексиева с право приема тезата на Ян Асман, че "миналото не възниква от само себе си", а е "резултат на културно конструиране".[i] Недка Капралова, от своя страна, правилно изтъква, че книжовното спомоществователство от първата половина на ХІХ в. спомага за съхраняването на паметта за миналото чрез историческите съчинения, получили предварителната финансова помощ на бъдещите си читатели и слушатели.[ii]

Същата авторка дава безценни сведения за първото съчинение по обща история, излязло със спомоществование, датира от 1836 г. Това е Кратко начертание на всеобщата история, преведено от руски от Анастас Кипиловски. Трудът на Кипиловски е публикуван с доста слабо спомоществование, предимно в средите на българската диаспора в чужбина – тя среща предварителната читателска подкрепа на 267 мъже от 11 града: Букурещ, Гюргево, Браила, Галац, Крайова, Одеса, Пеща, Белград, Карлово, Клисура, Велес, подписали 572 екземпляра. Но сред имената на нейните спомоществователи присъстват тези на мнозина видни за времето си българи: братя Димитрий и Христо Мустакови, Лука А. Моровенов, Марин Ат. Бенли, Георгий Пешаков, Добри Желязков, Петър Сапунов, Петър Берон, Николай Палаузов, Васил Априлов, Евстати Мутев, Ст. М. Тошков, Ст. Д. Тошков, Д. М. Тошков, Райно Попович, Ботю Петков, Христо Попвасилев, Хр. Пулиев, Евлоги Георгиев и много други.

Приложение: Проект на пловдивското издателство "НИТОН" за публикуване на изследването на късно-античния Филипопол в перспективата на ранно-християнската история от д-р Петър Граматиков"

                                         Проект

                        на пловдивското издателство "НИТОН"

за публикуване на изследването на късно-античния Филипопол в перспективата на ранно-християнската история от д-р Петър Граматиков

ФИЛИПОПОЛСКИЯТ СЪБОР

Никейско православие и арианска ерес

Историята на арианските смутове е истинският климакс на ранната църковна история. Те започват през 318 г. и продължават до 381 г., когато се провежда Вторият вселенски събор в Константинопол. Необходимо е иновативно и предизвикателно преосмисляне и осветляване на социо-политическите и богословските усложнени и заплетени положения от историята на борбата между православието и ереста в ранно-християнската епоха.

Темата за Филипополския църковен събор не е разработвана детайлно до момента, и тази оригинална научна работа поставя акцент както върху антиномията Сердика-Филипопол - един от най-решителните момента в борбата за опазването чистотата на Христовата вяра, така и върху коректировката на някои приети и установили се оценки за дадения период. Научно-теоретическата значимост на изследването се определя също така от получените резултати, които позволяват да се задълбочaт съществуващите представи по отношение на арианството на Изток през IV век и противоборството между православие и неправославие.

Историческите събития от ІV век имат решаващо значение както за съдбата на източната част на Балканския полуостров, така и за Европейката цивилизация. Сюжетът на темата хронологически се ситуира в римо-византийския период, когато с построяването на новата столица, гравитационният център на империята се премества от Запад на Изток.[1] Религията играе важна роля за стабилността на политическата власт. Самото признаване на християнството е детерминирано от държавните интереси. Някои форми на християнството не приемат никейската доктрина. Антагонизмът между православието и арианството е във вреда на империята. През царуването на император Констанций ІІ, убеден и ревностен арианин, борбата с никейското православие се води безмилостно. Толерантна към различните етноси, езици и раси, държавната власт не е склонна на компромис или отстъпки, но жестоко наказвала всичко, що се отнася до догматическите отклонения от онези постулати и практики в официалната императорска религиозна политика.

Четвърти век спада към третата епоха от първия период в класификацията на науката Обща църковна история, през който ересите относно личността на Въплътеният Син повдигат множество догматически въпроси. Това е епохата на първия Вселенски събор, както и на богатата църковно-богословска на християнската древност; период на бурно развитие на църковната йерархия и администрация, в който художествените изкуства заемат значимо място в служба на Църквата, а Изтокът и Западът поемат различни посоки в политическо и църковно отношение.

През 343 година, след проведения във Филипопол контра-събор, окончателно се конфронтират Изтокът и Западът. Антиномията в конфликта Изток-Запад, върху която нееднократно се акцентира в работата, не е в географски смисъл, а по-отношение на факта, че за пръв път в историята на Християнската Църква, се отчита в завършен вид едно разделение в Богочовешкия организъм на Църквата Христова. Съборът във Филипопол от 343 г. е значимо събитие, свързано с развитието на арианството - един събор, който маркира сблъсъка между привържениците и противниците на Никейската вяра, между православие и неправославие[2].

Практическата значимост на резултатите на дисертационното изследване се определят от теоретическата актуалност на изследването и направеният исторически и църковно-правен срез на Филипополския събор и неговата проекция в общата църковна история. Темата за взаимовръзката между еклезиологическата мисъл и историческата реалност на битието на Църквата в епохата на арианските спорове може да стане предмет на цял ред обемни изследвания. Обект за бъдещи изследвания, така например, може да стане генезиса, процеса на възникване на каноническото право в системата на посткласическото римско право – т. напр., за налагане претенциите на римските епископи за първенство изиграва ролята и мястото на нормотворчеството на светската власт[3] в процеса на формиране на каноническото право; изследване на генетическата връзка между римското право и процеса на формиране на каноническото право. Материалът от настоящето изследване може да бъде използван при подготовката на общи и специални курсове по теология, история, културология, археология.

Взаимно отправените анатеми между съборите от Сердика и Филипопол през 344-та трасират в тялото на Църквата Христова първите пукнатини, които ще се разширят впоследствие, докато провокират, векове по-късно, разделението на същата на две парчета, на Източна и Западна.

Изследването, явявайки се трансдисциплинарно, новаторско и нетривиално, би могло да постави началото на цяла серия проучвания, които да помогнат на интересуващите се от история на Църквата и древния християнски свят, в преосмислянето на немалко установени стереотипи за богословските спорове от тази епоха между първите два вселенски събора, когато християнската догматика се намира само на стадия на своето установление, като направените изводи могат да послужат на специалистите по обща църковна история, история на късната Римска империя, църковно право и др.

Като извод се налага разбирането, че през IV век зачестяват имперските събори, като целта за свикването им е дефиниране и утвърждаване на доктринален консенсус. Епископите се събират и споразумяват по даден въпрос или около изложение на вярата, убедени в своята православност, и търсят императорското благосклонност за признаване техния вариант на християнството като православна вяра на империята. За девиз на Констанциевата политика могат да се приемат думите: cujus est region, illius est religio (чиято е властта, негова е и религията). Законодателно и риторично казано, "православността" на императора, т. е. неговата вероизповед или лична пристрастност към определено течение, ставала официална за империята в късната античност и създавала етикет на еретици на онези, които не я споделят.

На база на писмените източници от IV век се доказа провеждането на самостоятелен събор във Филипопол след разрива между западната и източната групи от епископата. Въпреки отправените взаимно анатеми против водачите на двете партии и прекъсването на връзките между Западната и Източната Църква, все пак, в унисон с желанието на двамата императори за установяване религиозен мир в държавата, се постигат и взаимни компромиси – Изтокът приема възстановяването на Александрийската катедра на свети Атанасий Велики, а Западът оттегля подкрепата си за уличения в ерес епископ Маркел Анкирски.

Сердикийският събор единодушно признава на Римския епископ, не правото да съди като по-горна (втора) инстанция, но да свика провинциален събор, който вече ще ревизира един църковен процес в същата провинция, където е било взето решението от предишния събор като първа инстанция. Това съвсем не е право или привилегия на апелационна инстанция, а целта е да се защити и закрепи православната вяра от Първия Вселенски събор във всички поместни църкви. Доникейско-консервативно настроените епископи, подкрепили антиникейската партия на полуарианите по време на Филипополския събор от 343 г., от една страна се борят решително против еретическите учения, modus agendi (начин на действие), продиктуван от опасенията им да не би нововъведенията в Символа на вярата от Никея да възродят горните категорично богохулни учения, а от друга защитават църковно-административната си независимост от подчинение на Римския епископ.

Арианската криза от IV в. не привлича достатъчно внимание у съвременните български изследователи, към момента, настоящето изследване се явява единствената систематическа работа в родната наука, чиято тема е Филипополския събор от 343-344 г. Публикуването на труда ще запълни тази празнота в изучаването на хетеродоксалните богословски течения във времената на арианските смутове, задълго останали на периферията на изследователските интереси на специалистите по църковна история.

Правдоподобно звучи и изложената от автора хипотеза, че базиликата е посветена на някое от божествените имена - Божествената Мъдрост (София), Сила (Динамис) или Мир (Ирини), съобразно съществуващата към момента практика и политика.

От развитата работна хипотеза за личността на епископа в новооткрития посветителен надпис може да се направи извод, че това е тъкмо епископ Евтикий Филипополски с латинизираната форма на името Евтикий/Евтикиан, който e домакина на Филипополския събор, и спрямо който, впоследствие, е приложено умишлено заличаване в мозаечния надпис паметта за него, или е подложен на damnatio memoriae.

Източните епископи, събирайки се във Филипопол, залагат на традиционната практика да проведат заседанията си в една църква която е издигната от владетеля на Източната Римска империя Констанций, в близост до преториума и форума на античния град, и до епископската резиденция. Със сигурност освещаването на базиликата не се случва по време на събора, защото няма и намек за нещо подобно в иначе достатъчно оскъдните сведения на древните църковни и светски истории, т.е. тя вече е осветена като християнски храм. Несъмнено в този храм са се провели значителна част от тържествата за отбелязване на 20-годишния юбилей от възшествието на престола на император Констанций II.

Немаловажен факт за апробиране значимостта на темата е и избора на Пловдив за българския град, който през 2019 г. ще бъде Европейска Столица на Културата, а тогава се навършват точно 1675 години от края на заседанията на църковния форум в Пловдив - античния Филипопол. Правилното интерпретирането на археологията, свързана с провеждането на Филипополския събор освен, че ще спомогне да се съхрани за поколенията историческата и художествената информация, която въпросният паметник съдържа, е актуален и относно въпроса за конструирането на общо европейско културно пространство, с проблема за културната идентичност и с възникването на опасения от евентуалната й загуба в нова обединена Европа. Интерпретирането на религиозната символика и перспектива на данните от спомагателните науки (археология, епиграфика и др.), дават и нови измерения на разбирането на историческите факти, събития, личности. Формирането на ранно-християнската култура във Филипопол представлява синтез на идеологическото мировъзрение на различни религиозно-етнически групи в конкретната културно-историческата ситуация. От позиция на историко-културологическия процес има възможност за бъдеща отделна сериозна културологическа обосновка на археологически находки от "голямата базилика“ на късно-античния Филипопол (разглеждана като място на провеждане на съборните заседания), като се предложат експлицитно формулирани хипотези по отношение тълкуването на семантиката на паметници на изкуството в идеологическата структура на храмовата архитектура при анализа на тяхната иконография. За тази цел е препоръчително прилагането на херменевтическия принцип на контекстуалната достоверност и структурно-концептуалните (идеографически, семиотически, иконологически) методи на разкриване семантиката на паметници на изкуството при анализа на тяхната иконография."

[