Световна поща
ОФЕРТА за политически предизборни участия в програма на   Пловдивската телевизия Тракия"  ПАРЛАМЕНТАРНИ ИЗБОРИ -2026 Защо...
цялото писмо
Малки обяви
РЕКЛАМНА ТАРИФА в сила до 31.12.2026 РЕКЛАМНА ТАРИФА 2026 ПЛОВДИВСКАТА ТЕЛЕВИЗИЯ “ТРАКИЯ” е на пазара повече от 27 години и е ЕДИНСТВЕНАТА пловдивска телевизия във...
цялата обява
НОВИНИ ВИДЕО новини Излъчване на живо във Фейсбук Ех, густо, майна, Филибето - спомени и размисли за Пловдив Медии с човешко лице За прехода Видео архив ПОТВ ПОТВ в TikTok
Какво е ПОТВ?
Екипът на ПОТВ
Програмната схема
Какво се крие зад заглавията?
Рекламната тарифа
Стажантска програма
Медии с човешко лице
За контакти
п
в
с
ч
п
с
н
Партньори:
Реклама:
БЕЖАНЦИТЕ В ПЛОВДИВСКАТА ИСТОРИЯ
Източник: Е.ТОДОРОВ 12:46 / 13.03.2017
©

За днешните бежанци се изприказва много. А знаем ли имало ли е бежанци в пловдивската история?

Едва ли някой може да каже какво е било коренното население на Пловдив и кои не са мигранти – политически и икономически, както им казваме днес.

Константин Иконом пише в началото на 19 век, че "жителите на този град са от пет рода: "турци,православни христяни, които се наричат и ромеи,арменци, манихеи, обикновено наричани павлкяни…и евреи".

Любен Каравелов пък пише: "…освен българите и турците тук блаженстват множество арменци, евреи, гърци, цигани,цинцари, маджар, гръкомани и павликяни.

Арменците идват в Пловдив на няколко вълни. Някои от днешните жители на града се хвалят, че са тук от 4-5 века.

Евреите идват от Испания, където са гонени, и намират втора родина в Османската империя, която – противно на днешните ни представи, е била едно сравнително добро място за бежанци.

Оформянето на Пловдив като български град става най-вече в средата на 19-и век, когато тук се преселват предприемчиви българи от подбалканските селища. Те също са мигранти в някаква степен, не бягат от някаква война, но набезите на черкезите и беззаконието в империята в този период ги карат да търсят по-сигурно място за живот и бизнес. И го намират под тепетата.

След Освобождението 1878-а година по пловдивските улици могат да се видят чехи, руснаци, немци, швейцарци. Едни са тук на служба, други идват да помагат, трети са минали и решили да останат.

След арменците в началото на ХХ век следваща вълна е на белоемиграните. Или белогвардейците – както им викат някои. Те си имат своя църква – реставрираната днес "Св.Димитър".

Огромна тема са бежанците от Беломорието, Одринска Тракия и Македония. Има написано много за тях. Имам чувството, че всеки втори пловдивчанин има някакви корени отвъд южната ни граница.

Дали не трябваше да се остави едно кътче от Кючука – както си беше с онези къщички, някои издигнати за една нощ? Дали подслон, приютили семейства, пълни с деца след това. Повече по темата в излязлата тези дни книга "Сказание за Кючук Париж" от Лазар Лазаров-Мастагарков. В нея има и история, и бит, и живи хора.

След като на няколко пъти общо взето гоним гърците от Пловдив в края на 50-те години на миналия приемаме гръцки емигранти – основно комунисти. Гражданската война в нашата южна съседка завършва с поражение за комунистическата съпротива и хиляди гърци бягат основно в социалистическите страни. Разпределят ги по квотен принцип, само че квотите се определят не в Брюксел, а в Москва. Деца- сираци или полусираци са изпращани далеч от родината, растат в пансиони, губят всякаква връзка с родината.

За гръцките емигранти построиха така наречените "гръцки блокчета" на Цариградско шосе, имаха клуб на Главната, от чиито отворени прозорци се чуваше гръцка музика, нямаха проблеми с образованието.Не си спомням някой да е казвал: ние няма къде да живеем, ама за гърците има блокове.

Нещата се нормализираха, повечето гърци се върнаха в родината си. В предаването ТВ УНИВЕРСИТЕТ ПО ПЛОВДИВСКА ИСТОРИЯ, в което говорихме тези дни за бежанците, един зрител ни разказа историята на грък имал любов с бългаска от Асеновград. Върнал се в Гърция, стоял няколко години, но раната от раздялата не зараствала. И се върнал обратно в България. Момичето обаче вече се било омъжило. И казало, че вече всичко свършило.

Тогава гръкът останал в Асеновград. Започнал работа в някакъв ресторант. Повече не се опитвал да си върне любовта – достатъчно му било, че живее в един град с нея.

В началото на 50-те години пък идват сирачета от корейската война. Едни ги описват като нещастни дечица, други – като потенциални убийци, готови да се нахвърлят с нож върху всеки, който ги погледне лошо. Днес на това му викат посттравматичен синдром, който кара сирийчета на 12 години да убиват. А някои да се самоубиват.

Корейчетата ги гледат,  както повелява социалистическия интернационализъм. Организират им лагер на Бойково, за закуска им дават кашкавал – в онези времена, когато кашкавалът е лукс за българите. Корейчетата обаче не могат да оценят жеста и не го ядат. Атанаска Адамова, която също е била в Бойково по онова време, си спомня как им давали първо, второ и трето, но те смесвали всичко в някакъв буламач и така нагъвали. Питали ги защо ядат така, а децата обяснявали, че след като всичко ще се омеша в корема, защо трябва да се яде едно след друго.

А през нощта обикаляли из нивите да крадат зеле, без което кореецът не може – особено без киселото "ким чи".

Забравени са и сирачетата, дошли от послевоенна Югославия. По-възрастни пловдивчани си ги спомнят как пристигат  с влака – окъсани, мръсни и гладни. Дали са будели съчувствие или и на тях сме гледали като на натрапници?

В началото на 60-те години дойдоха пък виетнамците. Едни са запазили спомена за тях като за кротки младежи и девойки, други ги описват като злобни.

Убежище в България намираха най-различни бежанци, основно с комунистически убеждения. Учих с двама венецуелци, говореше се, че имали смъртна присъда в родината си. Единият си беше чист индианец на вид, с червеникава кожа. Като излязъл от уестърн. Като му викахме, че е истински индианец, той се обиждаше.  И ни убеждаваше, че е "шпаньолец". Започвахме да се досещаме, че в неговата родина индианец сигурно звучи като циганин. А за нас, възпитаните в любов към коренните племена на двете Америки и в омраза към дошлите от Запад завоеватели, индианец звучеше гордо.

В края на 73-а дойдоха няколко чилийци, избягали след преврата на Пиночет. С художника Гилермо Гейслер се запознах на терасата на Тримона. Пловдивските художници веднага се бяха сприятелили със своя колега. По-късно обаче Гилермо замина за ГДР и там почина.

Днес, когато България се тресе от омраза към бежанците, се питам дали сме същият народ? Дали демокрацията вместо да ни направи по-добри, отпуши най-лошото в душите ни…

Да си припомним, че Пловдив е бил един от градовете, в които най-напред се надига протестът срещу депортацията на евреите. Но това става благодарение на няколко души, които са авторитетите в града – митрополит Кирил, областния директор Димитър Даскалов, областния прокурор Близнаков... Заслужава човек да се порови и да разбере каква е съдбата им след 1944-а.

Интелигентните пловдивчани са се осланяли на авторитета на спасителите на евреите, повечето обаче по същото време си разказват от ухо на ухо как евреите набивали пирони в някакво буре, после слагали вътре едно невинно дете и пускали бурето да се търкаля от върха на тепето. Пироните разкъсвали детската плът, потичала кръв, която старите евреи изпивали с удоволствие…

Виетнамците не пиеха кръв, но убиваха българските кучета и котки, деряха ги и ги ядяха. Според слуховете.  Никой не беше ги виждал, но всички бяхме убедени.

Омразата и тя е вечна, като състраданието…

 Из "ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ 4"

 

 

 

 

Коментари [1] публикувай коментар
 www.AvtochastiOnline24.bg
POTV във Facebook
Пловдивската телевизия на живо
Актуално видео
Тайни срещи и в Париж?
Програмата на ПТВ Тракия
Анкета
КОГА ЩЕ БЪДАТ УВЕЛИЧЕНИ ПЕНСИИТЕ?
За Коледа
Догодина
В края на мандата
На куково лято
Реклама

Всички права запазени ПТВ Тракия. Никаква част от съдържанието на този сайт не може да бъде използвана без позволението на автора. Поставянето на линкове към текстови и видеоматериали и снимки от сайта е позволено.


Дизайн, програмиране и хостинг: