 © |
За днешните бежанци се изприказва много. А знаем ли имало ли е бежанци в пловдивската история? Едва ли някой може да каже какво е било коренното население на Пловдив и кои не са мигранти – политически и икономически, както им казваме днес. Константин Иконом пише в началото на 19 век, че "жителите на този град са от пет рода: "турци,православни христяни, които се наричат и ромеи,арменци, манихеи, обикновено наричани павлкяни…и евреи". Любен Каравелов пък пише: "…освен българите и турците тук блаженстват множество арменци, евреи, гърци, цигани,цинцари, маджар, гръкомани и павликяни. Арменците идват в Пловдив на няколко вълни. Някои от днешните жители на града се хвалят, че са тук от 4-5 века. Евреите идват от Испания, където са гонени, и намират втора родина в Османската империя, която – противно на днешните ни представи, е била едно сравнително добро място за бежанци. Оформянето на Пловдив като български град става най-вече в средата на 19-и век, когато тук се преселват предприемчиви българи от подбалканските селища. Те също са мигранти в някаква степен, не бягат от някаква война, но набезите на черкезите и беззаконието в империята в този период ги карат да търсят по-сигурно място за живот и бизнес. И го намират под тепетата. След Освобождението 1878-а година по пловдивските улици могат да се видят чехи, руснаци, немци, швейцарци. Едни са тук на служба, други идват да помагат, трети са минали и решили да останат. След арменците в началото на ХХ век следваща вълна е на белоемиграните. Или белогвардейците – както им викат някои. Те си имат своя църква – реставрираната днес "Св.Димитър". Огромна тема са бежанците от Беломорието, Одринска Тракия и Македония. Има написано много за тях. Имам чувството, че всеки втори пловдивчанин има някакви корени отвъд южната ни граница. Дали не трябваше да се остави едно кътче от Кючука – както си беше с онези къщички, някои издигнати за една нощ? Дали подслон, приютили семейства, пълни с деца след това. Повече по темата в излязлата тези дни книга "Сказание за Кючук Париж" от Лазар Лазаров-Мастагарков. В нея има и история, и бит, и живи хора. След като на няколко пъти общо взето гоним гърците от Пловдив в края на 50-те години на миналия приемаме гръцки емигранти – основно комунисти. Гражданската война в нашата южна съседка завършва с поражение за комунистическата съпротива и хиляди гърци бягат основно в социалистическите страни. Разпределят ги по квотен принцип, само че квотите се определят не в Брюксел, а в Москва. Деца- сираци или полусираци са изпращани далеч от родината, растат в пансиони, губят всякаква връзка с родината. За гръцките емигранти построиха така наречените "гръцки блокчета" на Цариградско шосе, имаха клуб на Главната, от чиито отворени прозорци се чуваше гръцка музика, нямаха проблеми с образованието.Не си спомням някой да е казвал: ние няма къде да живеем, ама за гърците има блокове. Нещата се нормализираха, повечето гърци се върнаха в родината си. В предаването ТВ УНИВЕРСИТЕТ ПО ПЛОВДИВСКА ИСТОРИЯ, в което говорихме тези дни за бежанците, един зрител ни разказа историята на грък имал любов с бългаска от Асеновград. Върнал се в Гърция, стоял няколко години, но раната от раздялата не зараствала. И се върнал обратно в България. Момичето обаче вече се било омъжило. И казало, че вече всичко свършило. Тогава гръкът останал в Асеновград. Започнал работа в някакъв ресторант. Повече не се опитвал да си върне любовта – достатъчно му било, че живее в един град с нея. В началото на 50-те години пък идват сирачета от корейската война. Едни ги описват като нещастни дечица, други – като потенциални убийци, готови да се нахвърлят с нож върху всеки, който ги погледне лошо. Днес на това му викат посттравматичен синдром, който кара сирийчета на 12 години да убиват. А някои да се самоубиват. Корейчетата ги гледат, както повелява социалистическия интернационализъм. Организират им лагер на Бойково, за закуска им дават кашкавал – в онези времена, когато кашкавалът е лукс за българите. Корейчетата обаче не могат да оценят жеста и не го ядат. Атанаска Адамова, която също е била в Бойково по онова време, си спомня как им давали първо, второ и трето, но те смесвали всичко в някакъв буламач и така нагъвали. Питали ги защо ядат така, а децата обяснявали, че след като всичко ще се омеша в корема, защо трябва да се яде едно след друго. А през нощта обикаляли из нивите да крадат зеле, без което кореецът не може – особено без киселото "ким чи". Забравени са и сирачетата, дошли от послевоенна Югославия. По-възрастни пловдивчани си ги спомнят как пристигат с влака – окъсани, мръсни и гладни. Дали са будели съчувствие или и на тях сме гледали като на натрапници? В началото на 60-те години дойдоха пък виетнамците. Едни са запазили спомена за тях като за кротки младежи и девойки, други ги описват като злобни. Убежище в България намираха най-различни бежанци, основно с комунистически убеждения. Учих с двама венецуелци, говореше се, че имали смъртна присъда в родината си. Единият си беше чист индианец на вид, с червеникава кожа. Като излязъл от уестърн. Като му викахме, че е истински индианец, той се обиждаше. И ни убеждаваше, че е "шпаньолец". Започвахме да се досещаме, че в неговата родина индианец сигурно звучи като циганин. А за нас, възпитаните в любов към коренните племена на двете Америки и в омраза към дошлите от Запад завоеватели, индианец звучеше гордо. В края на 73-а дойдоха няколко чилийци, избягали след преврата на Пиночет. С художника Гилермо Гейслер се запознах на терасата на Тримона. Пловдивските художници веднага се бяха сприятелили със своя колега. По-късно обаче Гилермо замина за ГДР и там почина. Днес, когато България се тресе от омраза към бежанците, се питам дали сме същият народ? Дали демокрацията вместо да ни направи по-добри, отпуши най-лошото в душите ни… Да си припомним, че Пловдив е бил един от градовете, в които най-напред се надига протестът срещу депортацията на евреите. Но това става благодарение на няколко души, които са авторитетите в града – митрополит Кирил, областния директор Димитър Даскалов, областния прокурор Близнаков... Заслужава човек да се порови и да разбере каква е съдбата им след 1944-а. Интелигентните пловдивчани са се осланяли на авторитета на спасителите на евреите, повечето обаче по същото време си разказват от ухо на ухо как евреите набивали пирони в някакво буре, после слагали вътре едно невинно дете и пускали бурето да се търкаля от върха на тепето. Пироните разкъсвали детската плът, потичала кръв, която старите евреи изпивали с удоволствие… Виетнамците не пиеха кръв, но убиваха българските кучета и котки, деряха ги и ги ядяха. Според слуховете. Никой не беше ги виждал, но всички бяхме убедени. Омразата и тя е вечна, като състраданието… Из "ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ 4" |