 © |
Старите пловдивчани обичат да си спомнят за едновремешните празници. Тогава Генералната линия на Партията беше да се въведе нова празнична система, която да измести старата. Първи май постепенно изместваше религиозния празник. Е, за празника на труда не се боядисваха яйца, но в много семейства това беше денят, на който се ядеше агнешко и се събираше рода. Младите чакахме Великден, за да седнем вечерта пред телевизора. Едно време във великденската нощ по БНТ се пускаха такива програми, за каквито не смеехми и да си мечтаем през останалите 364 дни. Помня един Великден на връх Рождество Христово по БНТ вървеше концерта на Рей Чарлз. Нямаше сила, която да ни да откъснем очи от телевизора и да тръгнем към църквата, където някакви попове нещо си мънкаха. Нашият господ беше Рей, а Тина Търнър - божията майка. Едни казват, че след 1944 е било забранено и опасно да се ходи на църква, други твърдят обратното. Истината е, че поколението, възпитавано по време на комунизма, трубваше да израсте атеистично настроено. И не само да не ходи на църква, но и да превъзпитава вярващите си баби и дядовци. Поне мен така ме учеха в училище. Ако бабата или дядото се дърпали и продължавали да твърдят, че има бог, трябваше да им даваме примера с гръмоотвода. След като на камбанариите слагали гръмоотводи, значи нямало господ. Иначе той щял да си пази своите храмове. Със сигурност вече към 1974 година се ходеше свободно на църква ,даже стана нещо като мода. Спомням си един Великден пред Света Петка цялата градинка отсреща беше пълна с народ. Охраната от репресивна мярка започна да се превръща в необходимост. Много млади хора идваха на служба направо от кръчмата, подпиийнали, крещяха, пускаха касетофони. Те не бяха против ритуала, но използваха суматохата, за да се изявят. Като че ли бяха на трибуните на стадиона. Само че тогава на трибуните хората седяха кротко като в църква. Един от последните спомени на зрител на ПОТВ: Отишли навремето младежи, още ученици, на великденска църква. И на излизане - какво да видят? Срещу тях насочени обективите на фотоапарати - снимали ги, за да документират кой ходи на църква. Защото тези, които се кланят на Господа, са съмнителни. Само че Великденът бил дъждовен, повече си носили чадъри, отворили ги и ги насочили срещу обективите. Така се скрили и никакъв документ не се получил. Парадоксът е бил в това, че и снимащите, и криещите се зад чадърите, са били ученици от едно училище. Сега такива работи няма. Делим се само на фенове на Локото и на Ботев. И друг спомен на наша зрителка. Като излизали от църквата след Великденската служба, всички тръгвали със запалените свещички по Главната. Демонстративно. Били толкова много, че милицията не можела нищо да направи. Носили гордо божествения огън - все едно, че носили антипартийни плакати. А правоверните комунисти гледали и се пукали от яд. И си било огромно густо. Отделна тема е как се организираше великденската трапеза - във времето на големия дефицит. То си беше геройство. И в най-трудните години обаче почти във всяка къща се боядисваха яйца. Въпреки недрожелюбната политика на държавата към религиозните празници, няколко дни преди Велкиден по магазините се появяваше боя за яйца. В цялата държава имаше само един производител на боя, а боята беше два вида - на хапчета и на листчета по-късно. Особена фантазия не се проявяваше, тук-таме някои лепяха листенца магданоз или люспи лук, за да постигнат някакви шарки, или просто мешаха боите. Чукането си беше модно сред децата. Търсехме упорито "борака". Едни възлагаха надежди на малките и остри яйца, други - на по-големите и заоблени. Смятахме, че цветът на боята също играе роля - твърди Мимо Хаджипетров. Най-успешно действаше дървеното яйце. Някои си спомнят, че се продавали единствено в края на Четвъртък пазара, там, където издигнаха Проектантската организация. Имаше сергии с гаванки, дървени лъжци и дървени яйца. Ментетата се познаваха отдалеч, все пак някои използваха ефекта на изненадата, присягаха се ненадейно ти ти чупеха борака. Върви след това се оплаквайй на арменския поп. Изпочупените яйца попадаха във великденските салати или ни ги даваха за закуска в училище. Смътно си спомням, че учителката не одобряваше чукането с яйца на училищна територия. Една позната пък твърди, че малко по-рано на децата, които идвали с яйца, гледали като на прокажени. Затова майка й ги белела вкъщи и ги слагала в торбичката за закуска без черупките. Обаче някои пукнати при варенето яйца имали по белтъка издайнически цветни ивички. Което обезмисляло цялата конспирация. Да е имало проблем с яденето на козунак през междучасията не помня. Козунаците основно се правеха вкъщи. По-стари пловдивчаники са ми разказвали как за "пълна доза" конузачено тесто трябвало да се сложат 40 яйца. По няколко души месели тестото, докато бухне два пъти. Най-добре би било след това да се остави в топлата стаичка - имаше такава над старите фурни, и там да втаса още веднъж. Нямало по-лошо от "паднало тесто", от него никакъв козунак не ставал. Добрите майсторки намираха бадеми, киснеха ги, белеха ги и ги нареждаха отгоре. Тъй като тогава пазарът на ядки се изчерпваше със сълнчоглед, тиквени семки и фастъци, изкушението да хапнем бадеми беше непреодолимо, тайно отлепяхме бадемчетата и така разваляхме естетическия вид на козунака. Имаше реакция от родителите, но бързо ни прощаваха. По отношение на агнешкото има различни гледни точки. Едни твърдят, че било голям късмет да се намери агнешко за Великден. Хората ходели по селата, купували цяло агне, после го разфасовали по списък - за роднини и приятели. Други пък са на обратното мнение - агнешко се намирало свободно, висяло на ченгелите и всеки можел да си избере. Аз си спомням следното. Агнешко "пускаха" по-скоро за Първи май, но двата празника често се сливаха. Може би е имало отделни години, когато е можело да се купи свободно, но аз поне си спомням огромните опашки - пред кварталната ни месарница се събираха по 200-300 души. Става дума за блока на Чирпан номер 2. Гледах от балкона и се чудех струва ли се чакането. Хората се блъскаха, караха, обиждаха, знаеха, че месото няма да стигне за всички. Говореше се на български, на арменски, на цигански. Баща ми беше приятел с касапина бай Иван и зазедно с други комшии се събираха в месарницата на лаф мохабет. Та след една такава опашка при бай Иван дошла една бабичка и се примолила да й продадат поне малко месце. Мечтаела си за агнешко от миналия Великден. А може би от по-миналия. Чакала от тъмно, но не успяла да се вреди - изместили я в последния момент. Бай Иван бил отделил няколко кокълчета, дето за нищо не ставали и никой не ги искал. Най-много бабата да си сваряла супичка с дъх на агнешко. Увил кокълчетата, бабата извадила една носна кърпи, развързала я и започнала да брои последните си стотинки. Бай Иван ги прибрал. И вечерта разказал на прятелите, че цял живот нямало да си прости греха ,ч взел пари от бабата. За няколко ненужни агнешки кокълчета. След което заключил: - Такъв е животът. Сиромахът винаги ще бъде сиромах и ще му се падат от живота кокълчетата. Не след дълго бай Иван почина неочаквано... Дойде демокрацията, за Великден няма опашки, агнешко и козунаци - колкото щеш, само пари да има. На всичкото отгоре дават на някои пенсионери по 40 лева, на други - пакет от Мая Манолова. |