През изтичащата седмица в ефира на ПОТВ на няколко пъти се дебатираше - с акативното участие на зрители - за причините за трагедията на Джендема и какви да бъдат поуките от нея.

Наша зрителка разказа, че нарочна е препрочела прочутата книга на Макаренко "Педагогическа поема" и там е открила интересни идеи.

Друг зрител припомни, че методите на Макаренко отдавна са отречени в цивилизования свят и е по-добре да потърсим изход в идеите на Монтесори.

По този повод Георги Пашев ни изпрати интересен коментар, част от който публикуваме:

"...Хипотеза: Кучето скача според тоягата. Сиреч: некои си имат нужда от

твърдата ръка на Макаренко; но за некои ще е безкрайно вредна... Дали

фашистките банди, които убиха на Джендем Тепе Георги Кричимски ще се

променят към по-добро от Макаренко подхода?

Та май проблемът е, че пак тражиме ЕДНА педагогическа система, която

да работи за всички, а такова животно нема. На едно дете му дай

свобода и то ще я превърне в творчество. На друго му дай същата

свобода и то ще я превърне в тотален разпад на дисциплината. На трето

му наложи Макаренко и ще го стегнеш. На четвърто му наложи същия

Макаренко и ще му счупиш инициативността, самоуважението и накрая

способността изобщо да мисли самостоятелно.

Тук Сендов вече става много интересен, защото измества въпроса от

"колко здрава да е тоягата“ към "как детето учи и с какво темпо може

да напредва“. Монтесори пък мести центъра още повече към автономността

и подготвената среда.

Сиреч, Макаренко, Монтесори и Сендов може изобщо да не са три взаимно

изключващи се религии, между които требе да избереме единствената

права вера. Може да са три различни инструмента в различни области на

една по-голема координатна система.

И точно тук според мен идва съвременният въпрос: не "Коя педагогика е

правилната?“, а "За КОГО, КОГА и при КАКВО състояние е правилна?“.

Щото една система, която не отчита индивидуалното състояние на човека,

неизбежно почва да произвежда грешки. Ако имаш силно саморегулиращо

се, любознателно дете, прекомерната външна дисциплина може направо да

му ампутира вътрешната мотивация. Ако имаш агресивна група без никакви

вътрешни спирачки, само да им сложиш дървени кубчета по Монтесори и да

чакаш космическата хармония също нема да свърши работа.

И затова се върнах мислено към въпроса за ония банди на Джендем тепе:

достатъчна ли е "твърдата ръка“, за да превърнеш насилието в

нравственост? Според мен — не. Можеш да дисциплинираш поведението, без

изобщо да си променил човека. Можеш да научиш кучето да не скача,

докато вижда тоягата, без да си променил причината, поради която

скача.

Истински интересната педагогика започва чак когато системата може да

различи тези случаи.

Тоест — не Макаренко ИЛИ Монтесори ИЛИ Сендов.

А диагностика → състояние → подход → обратна връзка → адаптация...."