Митът за потурчването: една от най-успешните исторически фалшификации в България

Ако трябва да посоча една-единствена историческа фалшификация, нанесла най-тежки поражения върху българското обществено съзнание, бих избрал именно мита за масовото потурчване.

Не защото никога не е имало насилие. Насилие има във всяка империя и във всяка епоха. Историята не е приказка за добри и лоши народи.

През последните два века обаче българската национална митология е превърнала отделни случаи, местни конфликти и бавни процеси в една грандиозна легенда. Според нея цели области са били изправяни пред прост избор: или приемаш исляма, или умираш. Поколения българи израснаха с тази картина. Тя се превърна в литература, филми, паметници и накрая – в национална догма.

Проблемът е, че тази догма няма почти нищо общо с историческите извори.

При това не става дума за нови открития. Повечето факти са известни на историците от десетилетия. Просто те никога не са достигнали до широката публика.

ДЕВЕТ НЕУДОБНИ ФАКТА

Нека започнем с единствения въпрос, който има значение: какво всъщност знаем?

Първо. Коранът съдържа изрична забрана за насилствено обръщане във вярата: "Няма принуда в религията“ (сура 2:256). Тази повеля е фундаментална част от ислямската традиция.

Второ. Османската държава не разглежда християните като хора, които трябва задължително да бъдат ислямизирани. Те са официално призната религиозна общност със собствено духовно управление, съдилища и вътрешна организация.

Трето. Начело на тази общност стои Вселенската патриаршия, която представлява православните пред султана и е един от стълбовете на османската система.

Четвърто. Патриархът носи политическа отговорност за своето паство. Достатъчно е да си припомним съдбата на патриарх Григорий V, обесен през 1821 година след избухването на Гръцкото въстание.

Пето. Османската държава няма икономически интерес да превърне всички християни в мюсюлмани. Християните плащат джизие, а с приемането на исляма този приход изчезва.

Шесто. Османските данъчни регистри не показват никакво масово потурчване на цели области, а бавни процеси, различни в различните райони и протичащи в рамките на поколения.

Седмо. Там, където тези процеси се ускоряват, историците откриват съвсем земни причини – данъчни реформи, икономически натиск и обедняване.

Осмо. Приемането на исляма носи практически предимства – по-ниски данъци, достъп до военна и административна кариера и по-лесно социално издигане.

Девето. Въпреки всичко това, до самия край на Османската империя християните остават мнозинство в българските земи.

Всеки от тези факти поотделно поставя под съмнение легендата за масовото потурчване. Взети заедно, те практически я изключват.

Защото ако тази легенда беше вярна, поне един от тези девет факта не би трябвало да съществува.

ГОЛЯМАТА ФАЛШИФИКАЦИЯ

Дотук говорихме за факти. Те вече поставят легендата за масовото потурчване в невъзможно положение. Ако Османската империя действително е провеждала целенасочена политика на насилствена ислямизация, би трябвало да разполагаме с множество съвременни свидетелства за нея. Вместо това разполагаме с една национална митология, създадена за определени цели.

Тя има своите герои и злодеи, своите мъченици и драматични сцени и изглежда толкова убедителна, че малцина си задават най-простия въпрос: откъде всъщност знаем всичко това?

Отговорът е неудобен. Голяма част от най-въздействащите разкази за насилственото потурчване не произлизат от документи, писани по времето на събитията. Те се появяват два века по-късно, през Българското възраждане, когато националната идеология започва да изгражда собственото си героично минало. Тогава възникват и така наречените "домашни извори“ – текстове, представяни като стари хроники, но създадени през XIX век. Както отбелязва Евгения Иванова, именно тогава започват и спекулациите с темата за ислямизацията.

Най-известният от тези текстове е тъй нареченият "Летопис на поп Методи Драгинов“, публикуван от Стефан Захариев през 1870 година като уж автентичен документ от XVII век. Именно той се превръща в основната документална опора на романа "Време разделно“ и постепенно започва да живее като исторически факт.

Този живот приключва в науката още през 1984 година, когато проф. Илия Тодоров доказва чрез езиков, текстологичен и исторически анализ, че летописът е възрожденска фалшификация. По-късно изводите му са потвърдени и от други изследователи, сред които Антонина Желязкова и Бернар Лори.

Любопитното е, че това не променя почти нищо.

Фалшификатът изчезва от историята, но остава в националната памет. Остава романът, филмът, остават безумно антисъвременните училищни представи. Така образи, изградени върху несъществуващ извор, продължават да определят начина, по който милиони българи си представят османската епоха.

Тук вече не става дума за история, а за начина, по който една национална митология оцелява дори след като документалната ѝ основа е разрушена.

КАК ВСЪЩНОСТ ПРОТИЧА ИСЛЯМИЗАЦИЯТА

След като отпаднат легендите, остава истинският въпрос: как всъщност е протичало приемането на исляма в Османската империя?

Днес вече не сме принудени да разчитаме на възрожденски разкази. Разполагаме с османските данъчни регистри, административните документи и десетилетия сериозни исторически изследвания. Сред най-добрите обобщения е книгата на Евгения Иванова "Балканите: съжителство на вековете“.

Картината няма почти нищо общо с познатата ни училищна представа. Вместо една всеобща акция виждаме различни процеси, протичащи с различна скорост и по различни причини. В едни райони приемането на исляма остава ограничено, в други се ускорява, в трети почти липсва. Срещат се смесени семейства и села, в които християни и мюсюлмани живеят заедно поколения наред. Това не е картина на еднократна насилствена катастрофа, а на продължителен социален процес.

Най-силното доказателство идва от османските данъчни регистри. Те позволяват да се проследи развитието на цели райони десетилетие след десетилетие. Чепинското корито, превърнато от националната митология в символ на масовото потурчване, всъщност показва точно обратното. Регистрите разкриват бавни промени, протичащи в рамките на повече от век. Ако разказът на поп Методи Драгинов беше исторически верен, подобни данни просто не би трябвало да съществуват.

Какво тогава кара хората да приемат исляма?

След реформите през XVII век данъчната тежест върху християнското население чувствително нараства. При тези условия приемането на исляма започва да носи практически ползи – освобождаване от някои данъци, достъп до военна и административна кариера и по-лесно социално издигане. С други думи, властта прави онова, което властите винаги са правили – възнаграждава лоялността.

Аналогията е неприятна, но близка. По време на комунистическия режим членството в партията също не беше задължително, но улесняваше кариерата и носеше привилегии. Разликата е, че членството в БКП постепенно се превърна в масова практика. Приемането на исляма в българските земи никога не достига подобни размери. Дори след векове османско владичество християните остават мнозинство.

КАК СЕ РАЖДАТ НАЦИОНАЛНИТЕ МИТОВЕ

Но ако масовото потурчване не е исторически факт, защо представата за него се оказва толкова устойчива?

Отговорът трябва да се търси не в османската, а в българската история. Както отбелязва Евгения Иванова, именно през Възраждането започва производството на "домашни извори“ – истории, предназначени да дадат на зараждащата се нация героично минало.

Така литературата постепенно измества документите. Следват картините, театърът, киното и училището. След две-три поколения вече никой не пита откъде идва разказът. Той просто се възприема като истина.

Историческите митове са опасни не защото съдържат неточности, а защото престават да търпят проверка. Всеки опит да бъдат сравнени с документите започва да изглежда като предателство. Тогава историята престава да бъде наука и се превръща във вяра.

Миналото не може да бъде променено. Но начинът, по който го разбираме, продължава да определя бъдещето ни.