До Министъра на образованието и науката

                                                                       До Министъра на културата

Заявление

от Петър Христов Боров

Пловдив, e-mail: petar_borov@abv.bg; тел.: 0895 71 65 80

Относно: нехайството на Института по български език и литература

                        Уважаеми господа Министри,

Поставям въпроса за нехайството или нежеланието на Института за литература на БАН да разреши един привидно дребен, но хвърлящ сянка върху личността на един от нашите безсмъртни поети – Никола Вапцаров. Става въпрос за втория стих от неговото стихотворение "Прощално" или "На жена ми", който добива две различни редакции в различни издания.

            Известно е, че това стихотворение е написано в един бележник и в една тетрадка през април 1942 г., където стихът е " като нечакан и неискан гостенин". Но също така съпругата на Вапцаров твърди, че той ѝ предава лист със стихотворението след прочитане на присъдата на 23. 07. 1942 г., а след  два дни кап. Радев ѝ предава чрез съпругата на един от разстреляните друг лист с това стихотворение, където според нея стихът е "като нечакан и далечен гостенин") редакции, като се отправят обвинения спрямо Бойка Вапцарова, че е подправила "истинския" оригинал – напр. Росен Тахов във в. "Труд" от 15.08.2021 г. в колоната за големите измамници (по същото  време същият обвини Екатерина Каравелова, че умишлено е подслушвала Стамболов, като я обяви за българската Мата Хари). Въпросът кой е "истинският" оригинал обаче остава нерешен, а това е задача на  Института за литература на БАН. Защото е много лесно да се клевети мъртъв човек, особено когато за това се плаща.

            В първото издание на събраните стихотворения на Вапцаров през 1946 г. стихът е "като нечакан и далечен гостенин". Бойка Вапцарова твърди, че е дала в редакцията всички ръкописи, вкл. и листа с  "Прощално", даден ѝ от съпруга ѝ. Редактори са Хр. Радевски и Николай Шмиргела. Но  когато ѝ връщат ръкописите, този лист го няма – изчезва безследно.  В книгата си "Оловна тишина. Историята на един разстрел" (изд. на "Жанет 45", 2022) журналистката Ивайла Александрова цитира Мария Радонова, според която Радевски през 1974 г. отказва да подпише декларация, че в изчезналия лист стихът е "нечакан и далечен", защото се е страхувал, че изчезналият лист може да се появи и той да бъде разобличен (стр. 147). Но нали този лист би разобличил и Бойка. Намеква се, че  вероятно у  Радевски е действало и прикритото недоволство, че Вапцаров е заел мястото му. В изданието на БАН от 1982 г. "Никола Вапцаров. Ръкописно наследство", което е съставено от Бойка Вапцарова и редактирано от М. Шишкова и др., на стр. 478 се цитира поетът Алексей Сегренски, който твърди през 1979 г., че стихът е "далечен и нечакан". Той през 1943 г. в своята импресия "Сама" помества стихотворението по текста, даден му от Бойка. Ако това е така, следва този текст да се приеме за автентичен, защото той е последен. Аз лично имам и друг аргумент, който съм развил подробно в книгата си "Миньороинтелигентът за Огняроинтелигента", изд. "Имеон", 2013, 2018 (има я в 11-те библиотеки по Закона за депозитите, в т.ч. на БАН и СУ, както и в тази на ПУ като дарение). Той се състои накратко в следното. Първият вариант е писан през април 1942 г. Поетът е измъчен (не казвам "измъчван"), отчаян, чувства се изоставен, няма контакт с никого от близките, вкл. и със съпругата си, прави опит за самоубийство и е естествено да напише "неискан". Но на процеса тя е до него, бори се до последно за спасението му, двамата са заедно на онази предразстрелна сватба, дори е ставало въпрос да са кумове. И тогава тя става "нечакан гостенин" в съня ѝ – човек не поръчва съня си – всичко в съня е нечакано. Защо да е "неискан", когато една студентка против волята на майка си отива при един фабричен монтьор (баща ѝ казва: "Щом се обичат, да отива.").

След всичко гореизброено Институтът по литература на БАН трябва да бъде последният съдник. Аз не знам той досега да се е изказал. По-скоро като последен съдник се изживява издателството на доносниците "Захарий Стоянов", чийто собственик е чл.-кореспондент и в неговите издания постоянно фигурира текстът от април 1942 г., докато в издания на "Библиотека за ученика" стихът се явява като "нечакан и далечен гост".

Има и други неясноти, измислици и фалшификации около Вапцаров, които съм отразил в книгата си. Аз дълго рових и никъде не открих доказателства, че Елин Пелин по молба на Тодор Боров е говорил с царя за него. В своите писания Тодор Боров (никакво родство, при мен е фамилно име поне от два века) никъде не споменава името на Вапцаров, дори не е отишъл да изрази съболезнования и подкрепа на Бойка, с която са работели в една банка и в една сграда. Обърнах се към директора на Института по литература за изясняване – никакъв отговор ("мястото на миньора е в кръчмата, не в културата"). Ивайла Александрова е открила в Държавния архив, че Елин Пелин, който от приятел на царя веднага става приятел на новите властници, е отказал да говори с него "за едни комунист". Не е много ясно на кого царят и за кого е казал думите "За единия може да има милост, но за другия – не" и въобще казвал ли  е такива думи. За разстрела на Вапцаров не е ли бил решаващ неговият македонизъм – трима от шестимата реално осъдени на смърт са македонисти.  Аз не обвинявам "нашата" Багряна, макар че тя е можела да каже няколко добри думи, вместо фактически да го отрече. Обвинявам майка му, че не се е срещнала с царя. Постоянно се говори, че Вапцаров е бил ангажиран във Военната комисия, защото не е бил ценен като поет. Смесват се умишлено два силно различни факта. Вапцаров е почти непознат, на практика начинаещ поет (не значи "слаб" или "несъвършен"). И той едва ли е смятал, че с първата стихосбирка ще бъде приравнен с Ботев или Смирненски. Вярно е и друго. За един огняр е практически невъзможно да влезе в кръга на Багряна, Габе, Вл. Василев, Лилиев, Елин Пелин и т.н. Но е доказано, че Георги Караславов е помогнал за издаването на "Моторни песни", написал е няколко реда за нея във в. "Заря". Не разбрах дали Цола Драгойчева, Трайчо Костов и Антон Югов са чели "Моторни песни", но на тях им трябвал не поет, а човек, който разбира от експлозиви (по това време много хора се отдръпнали от участие в борбата). Такъв е бил Вапцаров, запознат от Морското училище и затова се е ангажирал във Военната комисия – нали той пише; "Не, сега не е за поезия". И Цола се е отказала от уроците, Трайчо – от делата, само Антон Иванов не се е отказал от пиенето. И дето пише Тахов, че Вапцаров не е хващал и пистолет, не ми се вярва в дома на харамията Йонко да не е имало една камара пищови. Бедата е, както казва Радойнов, че са подценили българската полиция, макар че аз, а след мен и Ивайла Александрова, твърдим, че Гешев не е бил толкова блестящ, колкото го представят – той повече нищо не разкрива, вкл. и заговора на Кимон. Какво пък да кажем за писаното от един останал неизвестен журналист, че Вапцаров не се е чувствал истински мъж, затова решил да се докаже в съпротивата ("Третият разстрел"). Аз  дори прибавих, че може да е бил ЛБГТИ ("ний деляхме сламения одър"). И аз не се чувствах истински мъж, затова се включих в съпротивата като прикритие на явки (бях 5 – 6-годишен, вуйчо ми беше областен организатор, но не можах да стана активен борец, защото той загина като партизанин, майка ми почина млада, на мястото на къщурките, дето ходехме, израснаха блокове). Интересно и Ботев ли не се е чувствал истински мъж, и Гео Милев, и Петьофи, и Лорка? 

Подчертавам, че не си присвоявам правото на адвокат на Бойка Вапцарова. Тя е една достойна жена и поради това стана обект на завист и злоба от страна на невзрачни личности. Аз съм само адвокат на истината.  

Накрая, за интелектуалната паплач, ще спомена един конкретен факт. През април 1964 г., когато хвърлях бетон в "Кремиковци", беше организирано посещение на ген. Крум Радонов. Малкият салон, в който имаше вероятно около 60 стола, беше препълнен и мнозина стояхме прави. Там нямаше професори, доктори на науките – ний бяхме неизвестни хора – бетонджии, изкопчии, арматуристи, монтажници. Аз зададох на генерала няколко въпроса. Той продължаваше да плюе по Бойка и другите, за които тя разправяла, че са негови учители, а те от своя страна – че тя била голямата му любов. На въпроса ми защо твърди, че се е отказала от мъжа си, той се отри с баба Елена – тя била казала.  Следващата седмица организираха среща с жената на Добри Джуров. Високоговорителят постоянно приканваше хората, но когато минах, видях през прозореца пет – шестима, и то от персонала.  За  двете срещи в.  "Кремиковски металург" не спомена нищо.

Господа Министри,

Във Вашите компетенции е да задължите Институтът по литература да се произнесе – защото заплатите там идват от нас – обикновените, неискани граждани. 

Ще припомня, че тази записка изпратих на 05. 12. 2023 г. до поредния министър на образованието и науката – пловдивски професор, който остана и в двата следващи служебни кабинета в писмо  с обратна разписка и отговор, естествено, не получих, а от този министър запомних само това, че обедини няколко самостоятелни звена на министерството в един институт и след министерстването му стана директор, временно до конкурса, но не съм прочел този институт да е направил нещо смислено.

Освен това ще обърна внимание, че досега не съм срещнал документално обоснована биография на Вапцаров – биографичните книги за него са пълни с измислици.

             С уважение: Петър Боров