Приятели, обръщам се към вас от висотата (или може би от трагичната бездна!) на своите преживени години. Днес в този тъй съдбовно нужен ни форум за свободна мисъл искам да поставя един казус, взет направо от кървящата тъкан на моя собствен живот. Казус, който десетилетия наред беше зазидан зад дебелите стени на страха, лицемерието и обществената простащина!​Аз съм един стар, неразбран човек. По-точно – човек, който през целия си съзнателен живот бе принуден жестоко да изневерява на себе си. Защо ли? Защото природата, в своето неизповедимо тайнство, ме бе създала с влечение към собствения ми пол, а аз имах злощастието да се родя и живея в най-чудовищната, най-отвратителната епоха на духовно затъмнение – времето на комунистическата диктатура!

​Нека бъдем безпощадно честни и да назовем нещата с истинските им имена! Какво представляваше онова така наречено "консервативно“ общество, по което днес разни нищи духом индивиди леят крокодилски сълзи? Това беше същински триумф на сивотата! Това беше епоха, в която едни съвършени медиокритети, едни партийни секретари – тези абсолютни апотеози на моралната деградация и мерзавщината! – решаваха как трябва да живееш, какво имаш право да мислиш и най-фаталното... кого имаш право да обичаш!

​(Прочее, забележете парадокса: същите тези бездуховни субекти, които крадяха, донасяха срещу съседите си и тънеха в най-долни парвенюшки страсти, се изживяваха като върховни морални съдници над най-интимното, най-светото кътче на човешката душа!)

​Какво означаваше да бъдеш гей в ония мракобесни години?

Означаваше всеки ден, всяка минута да извършваш престъпление срещу най-святото – срещу Тайнството на живота! Както многократно е ставало дума в нашите философски дискусии: ние сме живи и влюбени в живота същества, и пътят на нашия живот изцяло съвпада с пътуването към самите нас. Но как да пътуваш към себе си, когато си окован във веригите на една тотална, държавно-санкционирана Лъжа?!

​Бях принуден да слагам маската на "нормалността“ (според техните жалки, скотски, тесногръди стандарти).

​Бях заставен да играя в евтиния театър на социалистическия бит, да се правя на такъв, какъвто не съм, само и само да не бъда стъпкан от ботуша на милицията, да не бъда пратен в лагер, да не бъда изхвърлен от университета и обществото!

​Бях зазидан жив в един духовен концлагер, където автентичното чувство бе обявено за "западно упадъчно влияние“ или "психиатрична диагноза“.

​Това, приятели, не е просто социална несправедливост. Това е фатално, екзистенциално осакатяване на личностния потенциал! Това е най-висшата форма на насилие над свободната човешка воля! Когато те лишат от правото да обичаш според природата си, те те лишават от правото да бъдеш Човек. Те те превръщат в сурогат, в бледо копие на самия теб, лутащо се в духовния хипермаркет на тяхната пошла идеология.

​Болеше ме! Болеше ме неистово да гледам как истината бива разпъвана на кръст всеки божи ден. Докато тълпата маршируваше под строй, манипулирана от политическото плямпане на върхушката, аз трябваше да крия сълзите си, да крия любовта си, да крия човешкото си достойнство зад дебели завеси.

​Но днес аз отказвам да мълча! Защото осъзнах, че нашият "Картаген“ – това масово българско безразличие, тази вкоренена злоба към различното, която е пряко наследство от комунистическата простащина – е крайно време да бъде разрушен! Ние не можем да станем по-добри, по-човечни и по-свободни, ако продължаваме да робуваме на вековно наложени клишета и дивашки предразсъдъци.

​Стига вече! Искам в оставащите ми земни дни да дишам въздуха на Истината! Искам да бъда себе си, категорично и безкомпромисно!

​Толкова тук. Приятни размисли ви желая!

​(А на простаците и моралните инвалиди, които неизбежно ще изпълзят да хулят под тези редове, бих казал само едно: изобщо не четете това! С вашия жалък свят нямам нищо общо. Можете само да си покажете простотията и мерзавщината, с оглед всички нормални, мислещи хора да видят какво представлявате и окончателно да се отвратят от вас!)

/ПИСМОТО Е ПОЛУЧЕНО ПО ПОЩАТА/