Един много важен въпрос убягва на хората, които говорят за същността на сектите и опасността, която те представляват. Сектите не представляват набор от погрешни учения и злонамерени водачи, както често си мислим. Сектите, като правило, представляват една смес от изпитани духовни учения и практики и неправилни или вредни такива. Сектантските учения са един микс, който включва и положителни духовни практики и опасни такива. Именно първите привличат човека, а също и правят сектата трудно разпознаваема. Съотношението между полезни и вредни, за човека и неговата душа, духовни практики е различно. То дори може да достига много голям процент в полза на първите. Но въпреки това, сектата си остава секта и може да бъде квалифицирана като такава.

Като знаем това, си отговаряме и на въпроса, защо някой човек, когото смятаме за интелигентен, начетен, търсещ развитие, е станал жертва на религиозна секта. Защото той е видял едната страна, без да види и осъзнае останалото.

Тук трябва да кажем, че във всеки човек е заложена вяра, божествена искра, свободна воля. Заложените в нас вяра, стремеж към съвършенство (божията частица), рано или късно се проявяват, независимо от възпитанието в семейството и независимо от момента, в която живеем. Тези неща могат да се проявят независимо дали казваме "Аз съм атеист", "Аз не вярвам в такива неща“ и т.н. Ако човек не е бил напътстван от по-възрастните, ако не е възпитаван в традиционната за държавата религия (а тук говорим за така наречените ортодоксални религии), много е вероятно неговият духовен път да тръгне или да се отклони в неправилната посока.

    И така, обикновено човек проявява интерес към дадена секта, привлечен от положителните духовни практики и много рядко от отрицателните такива. И когато вече е въвлечен в нейната дейност, попаднал е в нейната орбита и под влиянието на съответния гуру, той вече не може да различи ясно доброто от вредното, положителното от отрицателното. А и да може, не може да се справи вече сам, без външна помощ.

Има още един много съществен момент и той е, че човек подхожда към едно духовно учения с отворено сърце, с желание за самоусъвършенстване. Човек, който очевидно е в период на търсене, подхожда към проповедите, на този пред него, може да кажем със смирение. Човек не започва да слуша едно ново и вълнуващо за него духовно учение с желание за борба и противопоставяне, а точно обратното. Той започва това с желание за учене, подражание и смирение. На това именно се осланят всички самопровъзгласили се учители. Пред тях стоят смирени овчици и не виждат вълка, в овча кожа, застанал пред тях. Така, в един момент капанът щраква и излизане назад е невъзможно.

Сектантските учения като правило се заиграват с това, че ти си специален, че ти си различен, по-добър и по-висш от другите. Заиграват се с човешката гордост. Това влиза във възможно най-пряко противоречие с ортодоксалните религии, независимо дали говорим за ислям, будизъм, православие. Всяка една от тези религии акцентира на първо място върху взаимопомощта, набляга върху равенството и равнопоставеността на хората. Всяка ортодоксална религия търси това, което свързва хората, доказва онова, което ги прави еднакви. Докато сектите правят точно обратното - акцентират върху различията между хората и това, което прави някой хора "специални“. Тук освен за секти, може да говорим за всякакви групи, касти и т.н.

Така духовният стремеж, заложен в човека, е намерил любопитни, нетрадиционни, екзотични форми на развитие, които на пръв поглед са леки, приятни, носещи утеха и самоусъвършенстване, но след време се превръщат в истински ад, а съответният гуру неусетно вече е изцедил нашите морални сили и материални средства.

Така наречените ортодоксалните религии, за отделните обширни културно-географски зони – Европа, Средиземноморието, Средният Изток, Далечният изток, са ясни от хилядолетия. Тези традиционни религии най-добре отразяват в себе си върховните религиозно-морални достижения на дадена цивилизация, на дадена, обикновено много голяма, културно-историческа зона. Главна вина за привличането на младежи, а и всякакви хора, от така наречените сектанти, е атеистичното възпитание, което за съжаление се среща и при не малка част от нашия народ.   

    Тук е голямата задача на цялото общество, но и на православната църква, в частност, да работи с този труден и атеистичен материал, да намира пътя за сближение между хората, а не да поощрява пътят към отчуждение. Това изглежда като непосилна задача, за едно разделено общество. Колкото по-бързо достигнем до осъзнаване и действие, толкова повече ще ограничим късането на жива плът от изконното българско православно тяло.

Андрей Киряков