 | | | ЧЕСТВАМЕ БУРАГО. ЗАЩО СЕ КРИЕ ДОКТОР ЦАРИГРАДСКИ? | | Източник: ПОТВ | 13:05 / 16.01.2026 |
|
С възпоменателно честване в Пловдив бе отбелязана 148-та годишнина от Освобождението на града от османско владичество
На днешния ден 16 януари се навършват 148 години от Освобождението на Пловдив от османско иго. По този повод пред паметника на капитан Александър Бураго в Дондуковата градина се състоя възпоменателно честване, организирано от Община Пловдив.
Във военната церемония, включваща полагане на венци и цветя, участваха военен духов оркестър, представителен взвод, венценосци, представители на комитетите "Родолюбие“ и "Васил Левски“ и членове на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва.
Слово по повод годишнината от този важен акт, с който през 1878г. започва свободният летопис на Пловдив, произнесе д-р Стефан Шивачев – изтъкнат историк и дългогодишен директор на РИМ-Пловдив, автор на над 30 книги и изследовател на следосвобожденската ни история. Водещ на събитието бе Ивайло Христов - актьор в Драматичен театър Пловдив.
Тържественият военен строй бе приет от полк. Цветан Русинов - Началник на щаба на СКСО. На събитието присъстваха кметът на Община Пловдив Костадин Димитров, областният управител проф. д-р Христина Янчева, председателят на Общинския съвет Атанас Узунов и висши офицери от Българската армия и др.
"Има дати, които не просто стоят в календара, а пулсират в кръвта на един град. За нашия Пловдив тази дата е 16 януари... Освобождението беше онзи необходим импулс, който превърна Пловдив в духовното и икономическо сърце на следосвобожденска България. То даде възможност на града ни да се превърне в център на Съединението през 1885 г. Да съхрани своята многообразна културна идентичност и европейски дух. Да положи основите на модерното българско книгоиздаване, образование и изкуство….Днес не просто си спомняме историята – ние дишаме тази история. Прекланяме се пред подвига на онези, които не дочакаха днешния ден, за да го имаме ние. Защото Свободата не е само паметник. Тя е завет, който предаваме от сърце на сърце!“, припомни в своето въведение актьорът Ивайло Христов.
След словото на д-р Стефан Шивачев и полагането на венци и цветя, церемонията завърши с едноминутно мълчание с падане на колене, изпълнение на Химна на Република България и “Ботев Марш".
И тази година добавям един наш материал от 2018 година, на който никой не обръща внимание. Но ние не се предаваме. Ето за какво става дума:
"...Историческата парадигма, която се отстоява на живот и смърт, е подредена ясно: жестоко турско робство – "робство" на всяка цена, за да може тогава освобождението да бъде още по-бляскаво и признателността още по-задължителна – справедлив Сан Стефански договор – несправедлив Берлински договор, който е дело на лошия Запад...Та докато стигнем до джендърите и Меркел...
...Да се надяваме, че един ден историята ще престане да бъде политика – макар този ден да изглежда безкрайно далеч.
Повод за тези редове е една друга книга, която още не е видяла бял свят – а може би няма и да види: "Българските орли. Епопея за героизма на българите в Руско.турската война при преминаването на Балкана от Западния отряд на генерал Гурко" от Петко Величков Петков.
Авторът – макар и да не е пловдивчанин, ни изпрати ръкописа на книгата с надеждата, че ще се намери някой, който да се осмели да наруши историческите стереотипи.
Авторът определя себе си като изследовател – а не като историк.
Неговата цел е: "...да спрат българите да превиват гръб, пред които и да са освободители, защото предците ни са извоювали свободата.
Ролята на опълченците на Шипка е спасяването на Руската армия от разгром.
Освобождението на България започва от преминаването на Етрополския балкан благодарение на 2 500 българи-доброволци.
Това е огромната вина на историците, които крият този факт."
Петко Величков Петков изгражда своята теза, че важното събитие във войната са точно победите на Западния отряд при преминаването на Етрополския балкан, победи, които биха били може би невъзможни без героизма на 2 500 българи, предвождани от българи.
Но точно българският принос като че ли остава на заден план, защото неговото признаване би разклатило тезата за "вечната признателност".
Правенето на паралел между тези събития и "шипченската епопея" дава повод отново да размислим върху митологемите в българската история.
Преди няколко години двама обругани историци се опитаха да обяснят "Митът Батак", но една безпрецедентна клеветническа кампания, включваща заплахи за дебат с шамари и изселване от България, спря плахия опит да се обяснят митовете в историята. Никой не отричаше клането в Батак – просто беше направен опит да се обясни защо то измества в народното съзнание други далеч по-кървави епизоди – като масовите убийства в Старозагорско, примерно.
И в случая с "Митът Шипка" имаме едно стихотворение на Иван Вазов, една или няколко популярни картини, паметник – място за ритуално поклонение...".
А за онези 2500 българи, които преодоляват преспите в Балкана, пренасят почти на гръб оръдия, спасяват премръзнали руски войници, побеждават редовна турска армия – какво знаем?
Популярната информация за тези събития е пълна с имената на руски генерали, но почти не се споменават българите.
Петко Величков Петков възкресява поне двама от тях – Георги Антонов Сюраджиев И Георги Антонов Цариградски.
Вторият е служил в Източнорумелийската милиция в Пловдив – затова и му отделяме специално внимание.
За да не бъдем обвинени, че ползваме само един източник, ето какво пише в Уикипедия за Цариградски:
"Георги Цариградски е роден през 1845 г. в Кюстендил. Учи в Императорското медицинско училище в Галата Сарай, Цариград (1868-1874). Дипломира се и служи като военен лекар в Османската армия.
Участва в Руско-турската война (1877-1878). При освобождението на гр. Етрополе дезертира и преминава на страната на руската армия. Предоставя на командира на Западния руски отряд генерал-лейтенант Йосиф Гурко сведения за Орханийската турска армия. Служи първоначално ката преводач в щаба на генерал-майор Виктор Дандевил, командир на III гвардейска дивизия. Проявява изключителни качества като организатор на помощта за населението на Етрополе и в района на бойни действия при Правец, Етрополе и Врачешкия превал. Завежда медицинската помощ за войниците от Западния руски отряд, като при зимното преминаване на Стара планина спасява от измръзване някои от тях. Участва в заключителните действия на войната. Бие се при освобождението на Пловдив. Награден е 2 пъти с войнишки Георгиевски кръст "За храброст“.
След Освобождението работи като лекар. Умира през 1915 година. Днес улица в Кюстендил е наименувана "Георги Цариградски“."
Да добавим само, че улица "Георги Цариградски" има и в Пловдив.
Специално внимание заслужава изразът "Бие се освобождението на Пловдив".
Всички знаем, че Пловдив е освободен от капитан Бураго и неговия ескадрон на 3 срещу 4 януари. Тази дата всяка година се ознаменува с тържествен ритуал, героични възстановки, венци, речи в прослава на освободителите.
Бураго командва 63 драгуни на коне, което също предразполага към митологизиране – героите на коне са любими образи и на историците, и на народа – Аспаруховата конница, Кан Крум на кон, Хвърковата чета и т.н. Събитието се описва с най-възторжени думи, но в тези описания обикновено го няма д-р Цариградски.
Какъв е неговият принос?
В изследването на Петко Величков Петков има глава, озаглавена "Една дълго потулвана истина за превземането на най-големите укрепления, защитаващи прохода Арабаконак и пътя към гр.София през 1977 г. САМО от българи-доброволци."
Тази смущаваща официалната историография тези се гради най-вече на един документ: "ДЕЛО 738/1915 –По апелативна жалба на д-р Георги Антонов Цариградски срещу решение на Пенсионния съвет от 13 ноември 1913 г...."
Доктор Цариградски се оказва част от забравените герои, води дела да се признаят заслугите му за освобождение на България и като част от съдебната преписка до нас достига един автобиографичен документ. От него става ясно, че заслугите на д-р Цариградски са документирани отдавна, връчени му са два Георгиевски кръста за храброст, но историята по една или друга причина, си избира други герои...
Да се съсредоточим само на епизода с освобождаването на Пловдив. Вече казахме чия е заслугата и пред чия паметна плоча полагаме венците на признателност.
Да –ама не! – както се казва.
Ето какво пише д-р Цариградски:
"...От Етрополския балкан до Пловдив с изключение на малки престрелки никакво съпротивление не срещнахме от турците.
На 2-ри срещу 3-и януари 1878 мен се падна щастието с най-голям риск на живота ми: на мен и на подведомствените ми доближих до град Пловдив и като предварително заобиколих с една дружина северната и северозападната му част в 4 часа през нощтя влязох в северната му част – чаршията- и римската част от гдето колкото турски аскер имаше избягаха в центъра на града като запалиха моста на река Марица да не можем да минаваме.
За горното тутакси изпратих пловдивския жител Петър Гачина заедно с още един кавалерист да занесат писмо до Дивизионния началник да му явя, че Пловдив е в наши ръце от 4 часа насам
Генерал Дандевил очуден от моите геройски подвизи за да се увери в истинността веднага с моите пратеници изпраща при мен полковник Обер с един ескадрон ,за да провери верно ли е писаното в моето писмо.
На 3 януари в 11 часа сутринта поменатия полковник пристигна... остави ескадрона на мен за подкрепа и той със силна бързина се завърна и понеже турците ако и да бяха почнали да действат с топовете от тепетата, те не можаха да нанесат никаква вреда, защото бяхме прикрити. В 14 часа почна да се вижда, че идва помощ ...
В 4 часа боят се ожесточи и от двете страни до мръкване. През нощта срещу 4-и януари капитан Бураго с един ескадрон премина река Марица откъм запад.Турците избягаха към Станимъка и в последната битка от моите хора бяха убити 28 души..."
Ако се доверим на този текст, излиза, че Пловдив е освободен от БЪЛГАРИ, НАЧЕЛО С БЪЛГАРИНА ГЕОРГИ ЦАРИГРАДСКИ.
Бураго влиза в града 24 часа по-късно.
Разбира се, може да се спори, до каква степен продължаващите сражения преди идването на Бураго, крият опасност от ново овладяване на града от турците. Но поне от патриотична гордост бихме могли да честваме освобождението си ден по-рано. И може би на още една паметна плоча или бюст...
Документите, които ползва Петко Величков Петков, не са били непознати на официалните историци. Но те не ги ползват.
Кой има полза от избирателното отношение към историята? Трябва ли един агроном от Етрополе да води борба за истината, а професори и академици да мълчат?
И докога ще ни правят на глупаци? |
| | Пловдивската телевизия на живо |
публикувай коментар
