©

В импровизираните ми спомени стигнах до палатата "Торго“, която беше в самото дъно на Пловдивския панаир. Но тя се появи под това име чак в началото на 90 те.

Много преди това в дъното имаше нещо като пазарче, където можеха да се купят вносни стоки, които ги нямаше никъде другаде в България. Тогава още нямаше Корекоми.

Четирипистови магнетофони Хорнифон, гръцки обувки и пердета, прахосмукачки Тайфун, съветски бонбони, шоколадови монети, какао...Хората чакаха с часове на опашки. Отстрани имаше и няколко Мерцедеса, на праха върху тях някой беше написал цената - 5 000 долара.

Какви ли борби се водеха на кого да ги дадат?

А още преди това някой помни ли какво имаше в края на панаира? 50-те години.

Имаше селскостопанска изложба. Бях съвсем малък, но помня една огромня свиня, лежаща в кална локва. Миризмата на кочина се разнасяще поне до Съветската палата.

На следващата година преместиха животните в село Войводиново, ако не се лъжа.

Панаирът се измириса...

Пуснаха градски транспорт до селото и хиляди панаирджии пътуваха дотам – за да видят социалистическите прасета и овце.

В миналия пост описах южната част на панаира едно време

https://3nai.blog.bg/regionalni/2025/12/13/panairni-spomeni-prodyljenie-panairyt-na-dyrjavite-a-ne-na-f.1971845

Сега ще се опитам да опиша северната – тръгвайки отзад към Централния вход.

Палатите в този район бяха тип метални бараки, изглежда се вдигаха бързо и струваха по-евтино.

От първоначалния проект за панаирно градче, издържано в един архитектурен стил, не оставаше нищо.

Постепенно тази част от панаира се превърна в складова база. А преди това всичко беше пълно, а алеите – оживени.

В северната част се намираха двете големи български палати – на Машиностроенето и на Електрониката. Втората винаги беше пълна с народ – основно гледахме новите телевизори и питахме кога ще ги пуснат в магазините. Появиха с е първите български видеомагнетофони. Е, не съвсем български, но все пак. По 1500 лева. При тогавашната средна заплата това са над 10 000 днешни пари.

Пред Машиностроенете имаше постоянно демонстрации с българските кари – бяха нашата гордост. Помня каква радост беше, когато продадохме един струг на някаква англичани. Производителите наистина бяха щастливи.

Някъде в този край на панаира през 90-те се появи един огромен закрит паркинг. Дали някога се е пълнил – не знам. Един познат ми каза, че това е една голяма далавера, каза и някой имена, но обещах да си мълча. Някой смятат, че паркингът бил голямо постижение на тогавашното ръководство. Ама аз знам други неща...

Последна в тази редица е бившата палата на ГФР. Панаирът беше едно от местата на противоборство на ГДР и ГФР – затова и палатите им бяха между най-внушителните.

Един от дългогодишните директор на Панаира Кирил Аспарухов разказваше, че в един момент немците се канели да се отказват от участие – много разходи за наеми, а алъш-вериш никакъв. И тогава той им предложил сами да си построят палата каквато си искат. Да си е тяхна и да не плащат наем. Така се появява Десета палата.

И друи палати са били строени с пари на изложителите – на Австрия, Италия, ГДР.

Съветската палата обаче е строена с наши пари – братушките не обичали да се охарчват.

Немците били много доволни от работата с Аспарухов, че накрая човек от Мерцедес му предложил да си избере една кола – лично за него.

Аспарухов си помислил какво ще последва, ако вземе подаръка, и скромно махнал с ръка:

- Благодаря, аз си имам Москвич.

Една година отстрани на тази палата направиха нещо като павилионче и раздаваха едно лъскаво многоцветно списание, мисля, че се казваше "ГФР в цифри“. Имам един брой, подариха ми го наскоро. За това списание се чакаше на опашка, раздаваха го от сутрин до вечер, сигурно десетки хиляди екземпляри се раздадоха, нямаше свършване.

Това списание е пример за "социална пропаганда“. Немците не обясняваха колко е прекрасен капитализмът, а ни запознаваха с прости факти от живота зад желязната завеса. Например колко време трябва човек да работи, за да си купи кутия цигари, пиле или Мерцедес.

Българинът – след като получаваше списанието, сядаше веднага на една пейка и като виждаше цифрите, почваше да цъка. А може би и да псува. Защото пишеше, че обикновеният немец може да си купи няколко пилета с една надница и нов Мерцедес само за 11 месеца.

Така че Панаирът си беше и поле за идеологически диверсии. Ама вече бяхме толкова зависими от заемите от немските банки, че не смеехме да им пипаме списанията.

През 1989-а пуснахме даже Дойче веле да има щанд.

Пропуснах втория ред палати в тази част.

Връщам се назад. Срещу палатата на ГДР беше българската палата на Леката промишленост. На нейните стълби другарят Живков откриваваше Панаира.

УБО-то идваше няколко часа по-рано, проверяваше всичко – даже вдигаше каренцето, върху което се слагаше ножицата, с която другаряг Живков ще среже трикольорната лента.

Какъв ли би могъл да бъде този есксплозив, че да се скрие отдолу?

Леката беше една от най-посещаваните палати. Хората се надяваха, че разните платове, дрехи, обувки и т.н. скоро ще можем да си ги купим. Да, ама не. Голяма част от експонатите бяха мостри, които не се появяваха никога в магазините. Другарят Живков им се радваше и не подозираше, че те лъжат и него.

Във всички палати имаше Книги за впечатления. Груповите посетители се чувстваха задължени да изрязат възхищението си от видяното и да се подпишат.

Само че някой точно в книгата на тази палата беше написал една година "Докога ще ни лъжете?“

Поне два дни книгата си стоя с този надпис. Целият град говореше за това. Някои ходеха на панаира единствено да разберат дали е истина.

Та два дни никой не издаде четата. Това си беше една малка революция.

Между Леката промишленост и Централния вход сега е многоетажната палата номер 8. А едно време там бяха едноетажни постройки, където се излагаха български традиционни стоки – плодове и зеленчуци, консерви, колбаси, цигари, производства на членове на Кооперативния съюз

Вътре си миришеше на България. Имаше една банкетна заличка, в която канеха другаря Живков да закуси -. нещо леко.

Една година – някъде в края на 50-те – майка ми ме заведе на панаир. Бяхме в тази палата, където имаше изложени и каскети. Български.

Неочаквано се появи другарят Пеко Таков – един от 10-те най-важни мъже в България. Ходеше с каскет. Сигурно от години с един и същ каскет. Като видя експонатите, прояви интерес. Мъже и жени са засуетяха, сваляха каскети от щендерите, поднасяхи ги за проба, донесоха огледало.

Другарят Таков им се радваше, изложителите се опитаха да му мушнат в ръцете поне един каскет, но Пеко категорично отказа.

Вероятно не е могъл и да си помисли, че може да ощети държавата с един каскет...

Такива хора ни управляваха едно време.

Ха, сега да видим какво ще кажат онези, които смятат, че описвам социалистическия панаир с омраза...

Като се сетя нещо интересно, ще продължа...