 © |
За отбелязването на 800 години от въстанието на Асен и Петър — онзи почти митологичен рестарт на българската държавност, който днес звучи като сюжет от "Game of Thrones“, но с повече хълмове и по-малко CGI — Велико Търново обяви национален конкурс за паметник на основателите: Асеневци, тоест Асен и Петър, Иван Асен II и Калоян. Historia est magistra vitae, както ни напомня Цицерон, макар че понякога учи с тоягата, не с перото. Аз, търновец по рождение и по вътрешна топография, събрах група млади архитекти и решихме да участваме. Проектът ни беше последния вик на модернизма — une sorte de архитектурна манифестация, в която формата срещаше идеята на почти концептуално равнище. Докладвахме го пред журито, оглавявано от арх. Никола Николов — софийския корифей, официално помазан да проектира всичко важно в Търново, а неофициално — и да подрежда визуалната съдба на Слънчев бряг. Authority, after all, tends to reproduce itself. Първа награда не беше присъдена — вероятно за драматичен ефект или от желание да не се изкушило някое по-смело въображение. Ние получихме утешителна, което е архитектурният еквивалент на “nice try, kid". Председател на Инициативния комитет обаче беше Пенчо Кубадински — фигура, която спокойно би стояла в учебник по политическа антропология. Когато му докладвали проектите, той реагирал с емблематичното си: "Глупости! Царете трябва да са на коне, а около тях може да има и пешаци! Точка!“ Или както би казал един френски наблюдател: “Voilà. La simplicité autoritaire." Моят приятел — тогавашният главен архитект (но без право на глас; sic transit libertas) — ми разказа това с усмивка, която криеше повече философия, отколкото раздразнение. После — по спешност — проектът бе възложен на моя асистент и приятел Крум Дамянов. Така се роди един от двата най-стойностни монумента у нас. (Другият, разбира се, неговото "Самарско знаме“ в Стара Загора — opus magnum на пластичната смелост.) Така че онзи постулат на Пенчо Кубадински, срещу който тогава вътрешно се бунтувах (rebellio iuvenilis), роди плод, пред който днес се прекланям. Историята обича парадоксите — les caprices de l’histoire. И се питам, половин на шега, половин на тъжно-сериозно… Ако някой ден решат да правят паметник на "основателите на демокрацията“, дали някой нов Кубадински няма да отсече: "Или на джип! Може и на самолет!“ Все пак епохите се сменят, но остатъчният вкус на властта — aftertaste of power — остава удивително константен. |