 © |
Продължавам темата с изхранването на панаирджиите, но вече след Десети ноември. https://3nai.blog.bg/regionalni/2025/11/22/panairni-spomeni-kak-se-izhranvashe-panairniiat-grad-prez-mi.1969564 Малко избързвам, но после ще се върна назад, защото се сетих за други интересни неща. Някъде веднага след десети ноември 1989 година в панаирното градче трябваше да се открие национално изложение на ТНТМ. ТНТМ – за сведение на по-младите – беше новосъздадена държавна структура, която имаше за задача да помага на онези млади българи, които с младежки плам поемаха по пътя на научно-техническото развитие. Един от последните лозунги на социализма беше "България – нация техническа“ Над входа на основната палата на Изложението еше поставен огромен портрет на Тодор Живков. Та броени дни след Десети имах работа на панаира и видях как свалят портрета. Бяха го омотали с въжета. Тъжна картинка – краят на една епоха. По-късно през годините на няколко пъти се срещах с бивши дейци на ТНТМ-то – и при новите условия правеха пари. На следващата година - вече станах търговец, пазорувах на едро детски играчки от една от първите проспериращи фирми. Мисля, че те първи внасяха китайски стоки – макар и не директно. В офиса им в центъра на София две касиерки не смогваха да броят с машини парите, които ние – търговците на дребно от провинцията, им носехме Та се попитах – защо те имат толкова много пари, а аз едвам съм напълнил половин куфарче? И тогава видях по бюрата черни пепелници с надпис ТНТМ. Ясно. Та вече частник реших да се върна на панаира. Скоро след Десети. Усещах, че в този преходен период няма да има кой да храни панаирджиите. Нахеме един павилион срещу палатата на Машиностроенето – тези павилиони се наричаха "Чайка“, тъй като покривите им имаха вид на разперени криле. Нямахме никакви уреди, надявахме се да направим пари с едно котлонче и тиган за палачинки. И някакви сандвичи се канехме да правим.Заредихме и с вносни шоколади, вафли и не помня какво още. В деня преди откриването – още нареждахме стоката – се появи някаква комисия от три лели. И попитаха какво смятаме да правим. Като казахме за палачинките, те се хванаха за главата. И казаха, че работата с яйца иска още две помещения и три мивки. Отписахме палачинките и попитахме дали можем поне да правим сандвичи. Казаха, че по принцип може, но само в рамките на Рецептурника. Но по принцип нямаме право да продаваме никакви хранителни стоки, защото нямаме топла вода. Рецептурникът беше дебела книга, нещо като Библията на социалистичската кухня. Докато светът вече правеше сандвичи като произведения на изкуството, Рецептурникът позволяваше три вида – намазана филия с масълце и отгоре – кашкавал, луканка и не помня какво още. Отклониш ли се – глоба. А за топла вода ни препоръчаха да си инсталираме малко бойлерче, наричаха се "Юнга“, мисля, че бяха гедерейски.. Имало в панаира технически отдел, който давал под наем юнги срещу някаква сума. Намерихме Отдела, но се оказа, че юнгите свършили. А няма ли топла вода, не можем и солети да продаваме. Тръгнахме отчаяни, но след няколко крачки ни настигне един от техниците. И каза, че имали една развалена юнга, която могат да се опитат да я поправят. Но – нали разбираме – трябва да се доплати. Доплатихме на ръка и получихме юнгата. След това се опитахме да си прекараме телефон, оказа се кабелът е къс и трябва да се доплати. И т.н. Оказа се, че Панаирът генерира корупция на всички нива. Ще доразкажа по-нататък. Не можахме да изхраним панаирджиите, но направихме пари от цигари и алкохол. Изложителите търсеха вносни цигари и вносен алкохол за офисите си и се оказа, че такива неща на територията на панаирното градче няма. Та тичахме до някакъв по-отворен търговец, който имаше кафене срещу Новотела, пълнехме една чанта с "Марлборо“ и "Кент“ и тичахме обратно. След няколко часа – пак. Появиха се от една позната фирма и попитаха дали искаме да продаваме разни парцалки. Фирмата бяше строителна, бяха работили за някакви араби, които казали, че нямат пари да им платят и им дали един контейнер "парцалки“. Оказа се, че това са дънки, дънкови поли, шарени ризи – неща, които още ги нямаше на нашия пазар. На всичкото отгоре стоката се намираше в една от палатите, превърнали се на складове. Притичвахме с голямата чанта, пълнехме, плащахме – искаха да се плаща веднага, продавахме и след няколко часа се връщахме. Помня, че продавахме и някакви красиви тайвански или тайландски детски чорапки. Такова нещо досега не беше се продавало в България. Минаваха панаирджиите , оглеждаха какво сме изложили и като виждаха чорапките се сещаха за някакво бебе, на което могат да донесат армаган от панаира... Със спечелените пари капарирахме една истинска хладилна витрина, която не знаехме за какво ще ни потрябва, но покрай нея се появиха някакви планове, които промениха живота ни. За следващия панаир бяхме по-добре обезпечени и натрупали опит. Отидохме да си наемем същия павалион, но се оказа, че той вече е платен. Плановете ни рухваха. Попитахме дали нещо не трява да се доплати, панаирният служител се усмихна хитро и каза, че вече е късно. Някой вече си беше доплатил. В деня на откриването отидехмо да видим кой е този тарикат, от прозорчето на любимия ни павилилон надничаше някаква селска физиономия. А най-отпред блестеше чисто нов газов грил за дюнери. Човекът се беше подготвил. Запознахме се, ние го подпитахме има ли юнга, знае ли какво е Рецептурник – човекът безразлично вдигаше рамене. На следващия ден пак минахме и о, щастие – грилът беше прибран, а тарикатът гледаше тъжно и се чудеше как да избие наема и рушвета. Но големият ми спомен от първия свободен панаир си остана Рецептурникът. Каквото и да захващахме слеващите години, се появяваше Негово Величество Рецептурникът – като символ на държавността, и казваше, че има правила и ако ги нарушим – глоба. И зад поредния Рецептурник обикновено надничаха трите проверяващи лели, по някое време ги смениха с други невидими проверяващи и глобяващи органи. Искат вече не юнга, а някакъв софтуер... Гледам онзи ден как хиляди българи протестират. Срещу какво? Ами сигурно им е писнало държавата да им налага Рецептурници... |