©

Панаирът отмина, но в главата ми продължават да се въртят стари панаирджийски истории. Идват и коментари на пловдивчани, които си спомнят какво са преживявали тогава.

https://www.facebook.com/photo/?fbid=1477665563475885&set=a.114176559824799&notif_id=1758957025702583&notif_t=feedback_reaction_generic&ref=notif

Благодаря, че ми беше припомнена и една история, която бях забравил.

Някъде към 75-а година като журналист от Пловдивската телевизия бях изпратен на Италианския прием. Тогава имаше толкова много страни-издложителки, че всяка вечер имаше 4 приема. През половин-един час. Моята задача беше да се уверя, че на приема сред гостите няма министър-председател или член на Политбюро. И да сигнализирам да дойде снимачен екип.

По-опитните колеги предварително знаеха какво ни чака. Знаеха, че най-стиснати са американците, които предлагаха дребни хапки и разредено уиски. А най-щедри са нигерийците, чийто прием напълни трите салона на "Марица“. Макар населението им да умираше от глад по онова време.

Италианският прием минаваше за добър. Масите бяха отрупани с деликатеси и напитки, но преди да ги опитаме трябваше някой от италианска страна да каже няколко приветствени думи. И някой да му отговори.

Обявеният час минаваше, домакините се суетяха, но не вземаха думата. А наближаваше времето за следващия прием.

Най-накрая шефът на палатата им взе микрофона и обяви, че е станало нещастие. На път за Пловдив колата на търговския им представител катастрофирала и човекът загинал. Спря дотук и ни пожела приятно прекарване.

Този път българските гости не се нахвърлиха на масите, а пристъпиха бавно и тъжно. Но в крайна сметка ометохме всичко – за бог да прости.

В онези времена се носеха слухове, че на приемите повечето българи идвали с торбички, които пълнели, после ги слагали в джобовете.

Такива работи може би е имало в предишни години, но след 75-а не съм видял.

Не помня обаче да е оставала пълна маса. Маси с камари неизядена храна съм виждал чак след 1989-а. И то не на панаира. Но това е друга тема.

В онези години реализирахме поне половин час телевизионна програма ежедневно, от сутрин до вечер бяхме на панаира и съм видял много неща.

Моя е заслугата за първата анкета с посетители. До този момент интервюирахме само важни изложители – нямахме и техническата възможност да разпитваме обикновените хора. Дойде обаче първата синхронна кинокамера и се пробвах. С уговорката, че след това заснетият материал ще се прегледа внимателно и ще се изреже всичко неподходящо. А неподходящо беше всичко, което излизаше извън хвалбите за успехите на социалистическите икономики. На първо място тази на СССР, разбира се.

Та тръгнах с микрофон в ръка между посетителите и ги питах първо откъде са и второ -. какво им харесало.

Имаше хора от цяла България. Бяха пътували цяла нощ, за да видят Панаира.

На втория въпрос отговорите бяха възторжени. Най им бяха харесали българските експонати. Някои говореха с искрена гордост. Направи ми впечатление, че колкото интервюираните имаха по-простоват вид, толкова бяха по-горди от успехите на социалистическа България.

На монтажа прегледах материала няколко пъти – исках да разбера дали хората ги е страх да кажат нещо по-различно или са искрени. Бяха искрени.

Та Панаирът радваше повечето хора.

Мен – кой знае защо, не ме радваше особено. Почти от дете ме караше да се срамувам от много неща, на които ставах свидетел.

Спомените ми от тази поредица ядосват много хора – и те не го крият. Явно са въприемали живота тогава по друг начин. Аз обаче не мога да забравя десетки сцени, които – повтарям – и до днес ме карат да се срамувам, че съм българин.

На панаира хората се биеха – не за някакви сувенири, а за всяко листче, които идваше от Запад. И си го носеха за спомен вкъщи.

Да не говорим за някакви мостри.

Никога няма да забравя как в палатата на ГФР, на първия щанд вдясно, имаше машина, която правеше пред очите ни жълти пластмасови шишенца. Тогава всичко шарено и пластмасово беше много ценно.

Ден-два раздаваха десетината произведени на място бройки, след което щандът беше окупиран от сутрин довечер. Поне сто души стояха с часове и гледаха с жадни очи обикалящия персонал. Кога ще пуснат шишенцата.

По едно време българин, който беше част от изложителите, не издържа на унизителната картинка, приближи се и обясни, че няма да има повече шишенца. Нито днес, нито утре. И е хубаво да се разотидем.

Никой на мръдна. Остана надеждата, че току що чутото е лъжа.

Обади се само един възрастен човечец и каза следното:

А поне една капачка няма ли да ми дадете. Да има какво да занеса на село.

Ставаше дума за черна проста капачка. Ама западногерманска. И аванта.

Няма да забравя физиономията на българския служител. Сигурно проклинаше произхода си.

Всички завиждаха на българите, които работеха в чуждите фирми. Обикновено като преводачи или помощен персонал. Не знам колко им плащаха, но разпиваха заедно с чужденците уискита и коняци. И пушеха вносни думани /цигари/. От офисите на чуждите фирми долиташе ароматен дим.

Та май пак в палатата на ГФР вратата на един от офисите беше оставена отворена. Долиташе аромат на вносни цигари, а масата беше отрупана с бутилки, чаши, ядки и шоколад.

И постепенно на пътеката – от другата страна на ограничителния шнур – се натрупаха десетина души българи. Гледахме и душехме. Само на три метра от нас имаше един друг свят. Все едно, че бяхме от двете страни на Берлинската стена. И сигурно си струваше да пътуваш цяла нощ от другия край на България, за да видиш и подушиш другия свят.

По едно врезме някакъв немец /или пак българин/ видя жадните ни очи, стана и затвори вратата.

На лицето му беше изписано онова презрение, с което колонизаторите са гледали на аборигените.

…Може би ще продължа. Знам, че описаното не е цялата истина за Панаира и за България. Но трябва да се знае.

Мога да разкажа и други истории – за достойни българи, показващи на панаира неща, с които можехме да се гордеем. Ама да го оставим за по-нататък…

Евгени Тодоров

Още панаирни истории в "Запомнете Пловдив“, том втори, издателство Хермес

You Might Also Like