©

Онзи ден подслушвам разговор между две жени в автобуса.

Едната се оплаква, че й се налага да работи за двама. Нямало хора. След което обобщи:

"А колко хубаво си беше при бай Тошо – всеки си беше на мястото и имаше хора за всичко. Ама сега народът се разбяга по чужбина...“

Та народът се разбяга, ама има "бягане“ и "бягане“. Едно време и сега.

Разлика голяма. Дали днешните младежи знаят как се бягаше едно време? Или както му викахме "възиране“.

Миналата седмица на 94 години си отиде бай Димитър Деспотов. Той ми разказа навремето една история – ето как съм я записал:

"В онова социалистическо време не бяха малко тези, които бяха готови на всичко, само и само да напуснат прекрасния живот в родината си. Бракът с чужденец беше една от малкото възможности за легално бягство.

Та на едно от момичета, които си търсеха мъж в Тримона - да я наречем Ели, късметът се усмихнал. Запознала се с някакъв англичанин, който я харесал толкова, може би се е бил и влюбил, че й предложил брак. Само че от Милицията първо отказали да пуснат "тримонаджийката" ей-така. Без да знаят, че англичанинът бил  висш чиновник в ООН и сигурно много добре знаел какво пише в разните харти за правата на човека. Отишъл чужденецът направо при полковник Станоев, който в онези времена май беше заместник-началник на онова учреждение, което днес наричаме ОД на МВР, и вместо да мънка и да се моли тропнал по масата и казал, че дава срок на органите не повече от 24 часа да решат проблема. Иначе щял да го отнесе до ООН. Представям си каква паника е настанала, колко разговора с началниците в София са били проведени. Та в крайна сметка пуснали Ели и тя заминала за свободния свят...“

Късмет има и Ангелина Димова – едно обикновено момиче от Мараша.

В нея се влюбва френски летец. Естествено, не й разрешават да сключи брак и да замине на Запад, но по някаква случайност френският министър на външните работи, който е запознат със случая, се среща на някакъв прием с нашия тогавашен министър Иван Башев и настоятелно иска казусът да се разреши.

Ангелина Димова заминава за Париж, където става Мадам Ди Мова – легенда в парфюмерийния бизнес.

Не всички имаха този късмет. Колко ли любови и и мечти умираха в чакане на по-добри времена. Или свършваха в килиите след присъда за "измяна".

Наскоро монтирахме от стари спомени филм за несъщестуващия днес площад "Цар Крум“. Та там Борис Луизов си спомня: "Между Площада и ул. "Гурко" живееха Йовко Обрейков, Ванко и Титко. Те и тримата избягаха. Един от съсобствениците на т.н. арменска фурна - Нобарт, също избяга. Заню, който живееше на ул. "Отец Паисий", и той побягна в западна посока. Към ъгъла до Понеделник пазара живееха Арман и Такито, които по същия начин се изнесоха от България, както и двамата братя - Джугите, които живееха на Главната...“

Някои се пробваха по няколко пъти...

Когато някой възираше, мълвата се разнасяше из целия град.

А сега може да тръгнеш, където си искаш, и никой няма да се сети за теб.

Още подобни пловдивски истории може да намерите в романа "Сбогом Пловдив, сбогом Америка“. Изд.Хермес.

Евгений Тодоров