©

Спомените ми са от преди повече от 65г.

Горе на Джамбаз тепе на Понеделник пазара, до храма Св.Петка, беше къщата на Крахтенката. Къщата беше собственост на църквата.

Това беше една малка къщичка на един етаж с две или три стаи. Отвън винаги изглеждаше спретната с бели варосани стени и покрив покрит със стари турски керемиди. До църквата имаше имаше едно дърво, което на ранна пролет цъфтеше с едри красиви розовочервени цветове. В Пловдив такива дървета има на още две три места. Имаше и две върби, вероятно саморасли, чудех се как виреят на такова необичайно за тях място?

Крахтенката ми изглеждаше доста възрастна - може би защото аз бях около 5-6 годишен. Всички от махалата я знаеха като "Крахтенката" и така я наричаха. Дори не знам малкото и име. Беше вдовица Какво значеше тази дума "крахтенка" в българския език не можах да намеря.

Крахтенката се грижеше за църквата. Метеше, миеше, изхвърляше изгорелите църковни свещи .Беше дребна, енергична жена. Чудя се как можеше да дърпа въжетата на камбаните на звънарницата независимо дали вали дъжд,сняг или духа силен вятър.

Камбаната биеше винаги когато имаше църковен празник или погребение. През останалото време биеше в 17,30 часа всеки ден след обед.

От къщата на Крахтенката да се стигне до камбанарията трябваше да се изкачат доста стръмни стъпала, издялани от камък.

Храмът отваряше врати всеки петък рано сутрин. Тогава нагоре по стълбите към църквата се образуваше върволица от хора. Бяха предимно възрастни. През онези години за младите беше опасно да влизат в църква.

Църквата имаше два входа – единия от запад, а другия от юг. От южната страна имаше направена прощадка,където човек можеше да поседне. От тази площадка се откриваше чудесна гредка към Пловдив.Това ми беше едно от любимите места. Взимах си някоя книга и идвах тук да чета на спокойствие. Най-приятно беше по ранна пролет, когато слънцето приятно грееше, а също и през есента, когато човек търсеше приятната топлина на слънцето.

Малко хора идваха тук. Мястото не беше посещавано. Най често идваха ученици от близките училища да пушат през голямото междучасие.

Вечер тук беше съвсем безлюдно. Понякога доста рядко можеше да се види някоя влюбена двойка да се разхожда.

Крахтенката имаше две деца - дъщеря и син. Те бяха доста по-големи от мен, но бяхме приятели. Винаги се радвах да срещна някой от тях. Дъщерята се казваше Лили, едно стройно красиво момиче,винаги усмихнато,приветливо. Синът се казваше Кольо. Не знам къде и какво работеха. Сутрин по тъмно отиваха на работа, по тъмно се връщаха. Бяха добри съседи. Всички от махалата ги уважаваха.

Отидох да живея в София. Когато се върнях след години къщата я нямаше.Нямаше я и Крахтенката. Повече не видях нито Лилито нито Кольо..

14.08.2025г. арх.Олег Каразапрянов

oleg5@abv.bg