©

Във времена, когато носталгията по миналото ни залива като цунами... Когато плачем при спомена за хляба, доматите, чистите отношения и още много неща от миналото, споменът за леките коли от онова време май е единственото, което остава в рамките на разумното и обективното.

Даже скромно обобщение от типа "При бай Тошо колите не бяха толкова лоши“ би било посрещнато в най-добрия случай със снизходителна усмивка.

И все пак онези коли, за които си спомняме със смесени чувства, бяха част от живота ни. С тях ходехме на море, в тях някои правеха секс, карахме децата си на училище, пълнехме багажниците с чисти храни от село и т.н. Мили спомени!

Публикациите на арх.Каразапрянов за неговото Жигули

https://3nai.blog.bg/regionalni/2025/07/19/za-syvetskiia-lek-avtomobil-vaz-2101-jiguli-koito-pokysno-st.1956745

https://3nai.blog.bg/regionalni/2025/07/28/za-syvetskiia-lek-avtomobil-vaz-2101-jiguli-koito-pokysno-st.1957703

и моята за моя Москвич 2140 Д

https://zaprehoda.blog.bg/biznes/2025/07/27/spomeni-za-moia-deforsiran-moskvich.1957568

събраха немалко хора със сходни преживявания. Хора, с които имаме общо минало – като Цецо Боев, примерно, когото не познавам, но е възможно да сме бели един до друг в двора на Мототехника през есента на 77-а. Моят Москвич е с номер 7162, неговият – е 7143.

Сигурно ни свързват много общи преживявания – поява на дефекти, търсене на майстори, на резервни части, на връзки и т.н. Иска ми се да разкажа само две-три неща, които никога няма да забравя – свързани с Москвича, разбира се.

Е, руските коли от онова време не беше последна дума на техниката и не можеше да се оттървем от чувството, че колата може да е нова, но ние, нейните собственици, сме хора втора ръка. След години започнахме да караме коли от престижни марки, но втора ръка. Дали станахме хора с повече самоувствие?

За руските коли имаше доста вицове. Например: "На жена устата и на руска кола вратата се затваря само с удар“.

И наистина вратата на Москвича се затваряше със същия звук, който се чуваше при затваряне врата на булдозер - примерно.

Даже на Ладите звукът беше по-европейски.

Но точно тези тежки и шумни врата ми спасиха живота.

Една зима пътувах към Пампорово с жена ми и дъщеря ми. Шосето беше изчистено, но тук таме имаше мокри участъци, които на сенчестите места бяха заледени. А гумите ми бяха отдавна за смяна.

На един такъв заледен завой Москвичът се завъртя и застана напреко на пътя. Отзад идваше цистерна, която не можа или не се опита да спре и ме удари в десните врати. За щастие колата не тръгна към пропастта, а обратно – към ската. Удари се със страшен звук в скалите с левите врати и се обърна по гръб.

Кой ли не е преживявал катастрофа, но сигурно не са много тези, които са се озовавали в обърната кола, смачкана от двете страни. Без да може да се отворят вратите.В капан.

Дойдоха добри хора, обърнаха ни на колела, извадиха ни и не знам как извикаха КАТ. Написаха акт за гумите и си тръгнаха.

Останахме тримата край колата, която изглеждаше на буки – захвърлено сред снежните Родопи.

За сведение на младите "буки“ се нарича една игра, при която с камъни се удря консервна кутия. Удря се, докато се смачка съвсем – като моя Москвич.

Реших да проверя дали поне моторът е запазен – купето го прежалих. Отворих скърцащата врата, седнах си на мястото, бавно мушнах ключа – страхувах се в този момент да не избухне пожар, което бях гледал по филмите, завъртях го и... О, чудо, моторът замърка като че ли нищо не беше се случило.

Реших да се опитам да потегля... О, второ чудо: колата потегли като нова. Е, малко занасяше, но не беше фатално.

Решихме да не си жертваме почивката – имахме и карта, и полека продължихве към Пампорово.

Минахме Чепеларе, нататък пътят беше заснежен. Срещу нас се зададе някаква Лада, която на десет метра преди нас сама се завъртя. И се ударихме челно. Смачка се и предницата - единственото останало здраво място. Даже не викахме КАТ – вече имах протокол. Мушнах ключа и... Да не разкавам отново какво може да направи един Москвич.

Стигнахме без проблеми до Станцията и оставихме букито на паркинга.

Вечерта вече бяхме легнали, когато дойдоха от рецепцията и казаха, че ни търсят по телефона. Трябвало да дойдем и да уверим някакви приятели, че сме живи.

Описанието на смачкания Москвич беше стигнало до Пловдив със заключението, че при такава катастрофа не е възможно да останат живи пътници. И започнали да търсят труповете ни...

Уверихме Пловдив, че сме живи и си си караме почивката.

Върнахме се без проблеми. Проблемите започнаха със застраховките и сервиза, но това не е интересно.

Колата излезе след месец чисто нова и със сменен цвят – от зелен на "сахара“.

С Москвича си останахме верни още 7-8 години, но номерът ми за нова кола напредваше. По вестниците пишеше, че Лада пускат нов модел - Лада Самара. Досущ западна кола. Започнах да се плаша, че ако в един момент внесат много Самари, няма да мога да си продам Москвича.

Някъде в началото на 89-а един колега попита дали не продавам Москвича. Той си имаше хуава кола, но му трябвало нещо по-издръжливо за ходене за риба. За тази работа колата беше идеална – вече бях карал с нея рибари – направо през полето.

Така останах без кола. Запознаха ме със служителката в Мототехника, която стоеше под светлинното табло, на което пишеше за каква кола какъв номер трябва, и знаеше всичко. Тя обеща щом се зададат Самарите, да ми се обади.

Месеците минаваха, минах на градски транспорт. Един ден звънна телефонът и непознат женски глас каза: "Шлепът със самарите плува по Дунава“. И връзката прекъсна.

Доста време се чудех какво означава това шифровано съобщение, какъв е този шлеп и т.н., докато се сетих, че става дума за очакваните нови коли.

Оказа се обаче, че било фалшива новина.

В началото на ноември 89-а се оказа, че цялото семейство трябва да пътуваме за Плевен, където чичо ни женеше своя син - и мой братовчед. Бяхме поканени даже за кумове. Сватбата беше на 11 ноември.

Ами как да стигнем до Плевен без кола? По това време на годината прекият автобус Пловдив-.Плевен вече не работеше – Беклемето го затваряха зимата. С влак през София означаваше много часове лашкане.

И тогава Васко – новият собственик на моя Москвич, направи жест. Каза че ми връща колата за три дни.

И така на десети по обед се качихме отново в стария си Москвич. Вън беше студено, но вътре беше топло, освен това Васко беше сложил и радио. И ми се стори, че съм в най-хубавата кола на света. Чак се почувствах виновен, че съм я продал – заради някаква Самара, която все не идваше.

Стигнахме Шипка на стъмване. Заваля сняг. Радиото работеше, по едно време се усетихме, че по Хоризонт вървеше необичайно сериозна музика. Като стар радиоработник знаех, че има инструкции – ако умре видна личност, да се сменя веднага забавната музика.

Спогледахме се с жена и си казахме "А дано!“.

В 18 имаше новини. Първо казаха, че е имало пленум на ЦК, другарят Живков прочел доклад...

В колата се възцари разочарование. Чувствахме се като излъгани опълченци.

Говорителят обаче продължи – като генерал Радецки, който идва със гръм И новината гръмна: "По точка втора бе разгледана оставката на другаря Живков...“

Да не ви описвам атмосферата в колата – липсваше само шампанско...

Та дали не е имало някаква орисия – да преживея този очакван от години момент точно в старата си кола. Като подарък от нейна страна. За раздяла.

Повече не я видях...Изчезна заедно със своето време.

Смених много коли, вече не ги помня.

Но както казах в началото – първата кола е като пъвата любов. Не се забравя.