 © |
Пловдивската архитектка Василина Дикиджиева, която живее в Ню Йорк, откри там изложба - в центъра на Манхатън. Изложбата е посветена на феномена МЕТРОПОЛИС Изложбата включва около 40 картини, графики и рисунки. . Приемаме за нормално че хората са част от града, но според мен градът е също част от тях – споделя Авторката. . Градът може да бъде приятел или враг, вдъхновение или разочарование, успех или провал. Хората дават отпечатък на града със своите идеи, мечти, стилове, амбиции. Големият град е място за среща на култури и знание, на минало и настояще, на хора от различни места и цивилизации. Аристотел е казал "Метрополис е мястото където хората живеят заедно за една благородна цел“. В същото време за много хора градът е само неуловима мечта и те са сенки, изчезващи отражения върху лъскавите фасади или невидими силуети в градската тъкан. Вярвам че картините рисувани през последните три години представляват синтез на моите творчески търсения досега – архитектура, портрети, пейзажи, графики. Радвам се че тази изложба се случва на Манхатън - Метрополисът който е извор на вдъхновение за тези картини. Ето какво пише за изложбата един друг българин - архитект Венцислав Илиев, за Метрополисите на Василина: Приех веднага, без да се замисля поканата на Василина да споделя мислите си върху живописните й работи. Както става винаги – след възторга и спонтанната реакция идва ред на отрезвяваването и съмнението дали пък този път не съм надскочил качествата ми на художествен критик. Не дадох ли твърде лекомислено съгласието си на колежката и приятелката от години? Ще мога ли да достигна дълбините на авторската индивидуалност и да разтълкувам тайнствота на творческата инвенция върху произведения, които не съм виждал досега? Разглеждах периодично и на части творбите в различни часове на деня - в редките моменти на емоционално равновесие между ежедневни ядове и неблагополучия или в по- продължителни професионални паузи, но най-често размишлявайки по дългия път от дома към офиса. Възприех този "немузеен" начин за възприемане на галерията от образи, за да осмисля стойностите им от различен ъгъл и в различни състояния на духа. "Метрополис", както и да бъде тълкувано това понятие, е привлекателна тема за творците във всички жанрове, особено за тези в областта на изобразителното изкуство - още повече ако художник като Василина Дикиджиева е архитект по образование и призвание. Постепенно у мен се създаде усещането, че зад първоначалното почти реалистично изображение на сгради, улици, растерни фасади и мостове се крие един невидим бекграунд изразяващ човешкия стремеж към креативност и съзидание и в същото време излъчващ чувство за преходност и загадъчност - едно своеобразно "Et in Arcadia ego..", тайнствено и неразгадаемо като присъствие. Този духовен заден план има своето завоалирано присъствие върху живописните платна изразено чрез вплетени в строителните конструкции силуети на човешки фигури. Особено впечатляващи са, "Орфей и Евридика", осъвременените образи на Трите Грации, фигурите в Метрополитен №VIII и следващите до №XIII. Поетичните изображения на сенки от античността и ренесанса, на жената - творец, на светицата - покровителка на мегаполиса и на жената в нейната деловитост и чувственост получават по-активно присъствие в "Метрополитен VII" където тъмният владетел на градските подземия е представен на преден план с татуирания си гръб. Но и тук прецизния рисунък и мярката в колоритното изграждане са също така поетични и впечатляващи. Майсторски овладяните фигури, някои от тях парафраза на известни класически творби, неслучайно обхващат целите картини във височина и ширина – градът със своите покриви, кули и прозорци доминира в живописните композиции, но безплътните човешки изображения доминират в мащаба. Струва ми се, че умишлено търсения обратен мащаб на човека спрямо сградите е едно от най-големите достойнства на художествените творба на Василина. Може би умишлено, или интуитивно, професионалният й инстинкт на архитект е допринесъл за този нестандартен художествен похват. Очевидно явлението "Манхатън" и създадените от човешкия ум и ръка негови суперструктури вълнуват трайно твореца Дикиджиева и тя през поетичния си мироглед е сътворила един крайно интересен разказ за космополитния Метрополис където "хората дават отпечатък със своите идеи, мечти, стилове и амбиции". В своите разсъждения художничката споделя че "в същото време за много хора градът е само неуловима мечта и те са сенки, изчезващи отражения върху лъскавите фасади или невидими силуети в градската тъкан". Впрочем в картините на Василина фасадите съвсем не са лъскави, а градът е изтъкан в синьо-сиви нюанси, преливащи в охрово-лилави петна и акценти в неаполитанско жълто. В тази условно цветна и по-скоро ахроматична гама са изградени мини-пейзажите на Манхатън, в които твърдата фасадна геометрия на мегаконструкциите постепенно се разпада, но структурите им остават все още свързани в монолитна маса разтваряща се в космическото единство на вода и етер .... Интересът към античността с нейните митове, архитектура и философия често се явяват в графичните съновидения на Василина. Рисунките с черен и цветен молив на скулптури от древногръцката класика върху фон от ордерни фрагменти на храмове допълват с други изразни средства представата за нестандартната творческа философия на автора. Латинските текстове под графичния триптих с антични теми неслучайно навеждат на съждението за неизвестността в самопознанието, за разрухата следваща недоказаната гаранция, за съмнението че нищо не може да се добави в това което вече е извършено, независимо дали в живота, в изкуството или в нематериалната енергия на мисълта. Ще оставя разсъжденията си без традиционното заключение, защото "Метрополисите"на Василина нямат финал, както нямат и начало. Те са само видимата творческа страна на една богата артистична душевност чужда на екстремната и шумна ексцесия. Акварелна съзерцателност и поетична чувствителност – Nihil Nimis. Арх. Венцислав Илиев |