©

Обръщение на един писател-свидетел на Олимпиадата и Паралимпиадата към своите сънародници по повод на една епохална благотворителна среща между Григор Димитров и Джокович само дни след Олимпийските игри

Думата "благотворителност“ е блага и велика.

А жестът на благост е просветление.

За съжаление в нашия случай тя бе пренебрегната. И грубо и тотално бе подменена в пространството на мрежата с нейния антипод – "чалга“.

Вместо тази изключителна благотворителна среща да обедини дълбоко разделения наш народ, то последвалата след нея реакция-потоп в социалните мрежи го разкъса окончателно.

И то за какво?

Заради една песен-чалга.

Четях и слушах с потрес.

Защото почти два месеца аз живях с Олимпийските игри ПАРИЖ 24.

Бях техен свидетел.

Бях озарен от тяхната светлина.

Бях добър.

Затова се обръщам към всички, които напълниха тези дни бг-Фейсбука с уж оригиналните си мисли, закани, подигравки и жлъч към един диджей, защото не бил пуснал една чалга – моля, спрете, смирете се, светът не е "Луда съм по теб“, една открадната от сърби, гърци и Бог знае още от кого песен, светът не е омраза и търсене все на виновник, светът е усмивка, светът е наистина "луд“ (Или поне трябва да е такъв…), но не от търсене на повод за разделение и омраза, а от любовта към ближния.

Светът трябва да е добър.

Добър, разбирате ли? Иначе сме обречени.

И ще си останем с този образ на едно възрастно, макар и вече уж европейско дете, намръщено и сърдито на целия свят, да, там, на Балканите, но все пак сред европейското семейство. Ако не бяхме в ЕС, и това вече трябва да се каже високо и без страх, сега щеше да сме залети от стопроцентова чалга във всички области на живота ни и нямаше да има нужда от този взрив на поредни негативни емоции. Защото всичко щеше да е чалга и тя щеше да звучи навсякъде в българския ни живот. И щеше да измести химна ни. Не че той, химнът ни, и сега не е изместен.

Зная, че този мой текст не ще промени ония от вас, които искат да прочетат и чуят само онова, което те самите желаят.

Зная, че това е предварително изгубена битка.

Но зная и това, че все още има хора на истината в моята страна.

За тях е и този мой текст.

Ще започна с това, че всеки ден аз единствен ви предавах емоциите и прекрасната атмосфера на гигантското докосване между атлетите и хората от цял свят по време на Олимпиадата и Паралимпиадата ПАРИЖ 24, нещо, което изглежда не интересуваше голяма част от вас. Тази част от България искаше да види в това епохално събитие само тъмното, търсеше го, мълчеше, не пожела да усети омаята и заряда на тази великолепна Олимпиада-усмивка!

Не поиска да види и усети плодовете на труда, да, дори и на своите момчета и момичета, дори и на инвалидите си-паралимпийци.

Но видя чалгата. И то не наша, родна чалга, а привнесена, чужда.

Да, мои сънародници, които не обичахте Олимпиадата, Видяхте чалгата и "гръмнахте“ във Фейсбук! И все още продължавате да "гърмите“ – залпово и с ярост, по едно момче, което просто си е изпълнявало сценария и задълженията. Което и дори да е сгрешило, не заслужава толкова обиди и проклятия. Струпахте върху него целия си яд на вашия тъжен и неудовлетворен живот, всички свои комплекси, всички демони…

Не бил пуснал на Джокович една чалга. И водопад от обиди до кръв, от който да настръхнеш. И най-обидни и най-мръсни бяха коментарите на… жени, на майки, на баби… Какво става с. България? Това ли е проблемът на моята страна днес? Една чалга… И давайте сега да окачим на бесилото този непослушен диджей – кой е той, на какъв се прави, хайде бе, джендър…

Аз бях доста пъти на арена "Шампиони“ на Трокадеро, където всеки ден бяха представяни шампионите от предния ден на Олимпиадата, това бе колекция от дни и вечери-празници на радостта от живота.

В една от тези магични привечери големият спортист Новак Джокович бе на сантиметри от мен.

И пееше и танцуваше под взрива от аплодисменти на зрителите. Не под звуците на чалга, а под звуците на химна на Олимпиадата и със сръбското знаме на раменете си.

Такава светлина имаше в очите на балканското момче!

Но там, в нормалната страна, където за всичко се заплаща, където за една плагиатствана дума можеш да влезеш в затвора, където творците и с една авторска песен и една книга могат да живеят нормално цял живот, подкрепяни и от авторското право, от съда, от държавата, от профсъюзите…

Да, там всичко е предварително и до косъм проиграно при такива големи събития и прояви, няма място за самодейност, за чалга и своеволия. И никой не протестира, никой никого не заклеймява. Разбира се, това хич не означава, че публиката е просто пасивен декор в спектакъла. Публиката на Олимпиадата и Паралимпиадата бе номер едно! Тя бе една невероятна вибрация! Песни, танци, вълни по трибуните, вълни на емпатия, вълни на обич към всички атлети…

А песните на Олимпиадата бяха най-любимите изпълнения на големите певци на Франция и света. Когато видиш как цял стохиляден стадион пее химна на Франция, настръхваш! Когато видиш как цели семейства, от дядото до внучето, пеят песни на Шарл Азнавур, Джони Холидей, Едит Пиаф, изтръпваш… Каква светлина в очите, какъв огън, какъв заряд!

И каква обич към всеки атлет, независимо от коя страна е дошъл. Той е състезател, той е олимпиец, той е наш приятел! Той е с нас. И ние сме с него.

Запечатал съм в албума си десетки прегръдки между хора от цял свят, имам колекция от най-красивите усмивки на света. Имам записани епизоди на трогателна доброта между състезатели и зрители. Имам толкова букети от олимпийски впечатления.

Но вас, отрицателите, това не ви интересува, вие не сте харесали един детайл от откриването на Олимпиадата и мразите вече цялата Олимпиада.

Мразите, защото искате това. Искате да мразите. Защото в омразата се чувствате комфортно.

И се осъществявате в нея.

Трябваше да видите какво ставаше по време на олимпийските игри в Париж! Трябваше да се докоснете до чудото, което направиха французите и хората от цял свят! Препълнени зали, нито едно свободно място, море от знамена и човеци от цял свят, песни, но не чалга, танци, но танци на радостта от живота, и толкова много деца, деца, цели семейства от цял свят, дошли на великото събитие с бебетата си, дори с още неродените си деца… Дори имаше и бременна състезателка два-три месеца преди раждането… И когато я питаха – защо прави това, та това е риск, тя отговори простичко – защото искам моето дете да стане свидетел на това чудо, да не го пропусне, защото иначе цял живот щях да съжалявам, а и то щеше да ме упреква, че съм го лишила от нещо велико…

Чухте ли я, българи мои, тези млада и красива жена?

Видяхте ли един разтърсващ епизод, който вледени цял стадион!

Едно красиво като ангелче, може би тригодишно момче, заобиколено на трибуната от родителите си, май американци, русо, със сини очи, най-бурно подкрепяше една атлетка без ръка.

И когато тя забеляза това, дойде на сектора, където бе момченцето. И протегна ръка-чоканче.

Към момченцето, което не спираше да я аплодира.

И то също протегна ръка…

И чак сега зрителите.на стохилядния стадион, а и самата състезателка видяха нещо, от което почти припаднаха.

Всички бяхме потресени!

Защото това безумно красиво ангелче бе протегнало към сакатата състезателка също саката ръка!

И двамата – и детето, и младата състезателка, имаха един и същ недъг, нямаха цяла ръка Но това не им попречи да се "намерят“ сред това стохилядно море, да се открият, да поискат да се докоснат…

И стана чудо – десетки ръце се протегнаха, прегърнаха момченцето, вдигнаха го над главите на множеството и го понесоха към терена.

И се срещнаха двете осакатени ръце. И се допряха. Чоканче до чоканче!

В този вълшебен миг светът бе "луд“ от любов. Тръпки да те побият.

Една огромна вълна от любов заля всичко и всички на Стад дьо Франс.

И младата саката състезателка притисна към тялото си телцето на сакатото красиво момченце.

И ти, ангелчето, бе толкова щастливо!

Каква усмивка!

Каква прегръдка!

Колко щастие!

Стадионът бе онемял. Стадионът плачеше. Но и сияеше едновременно.

Да, видяхте ли я тази сцена…

Видяхте ли българското знаме, когато се издигаше гордо и под сълзите на големия Ружди Ружди? Не, не го видяхте. Не усетихте върховното усилие на това момче-инвалид, което с останалите си двама колеги паралимпийци бе оставено само, без никаква подкрепа от трибуните, дори и без нито един акредитиран журналист…

Аз лично не зная такъв срам – да има Паралимпиада, да имаш атлети, които се състезават, но дори и да нямаш, и да няма нито един журналист там, нито един фотограф…

И когато химнът български ечи над огромния стадион, когато родният флаг се издига, да няма и един дошъл от България журналист да запечата този велик миг…

Да бъде оставено желязното момче само…

И трябваше аз, възрастен, болен, на собствени разноски, чакащ с часове за скъпи билети и мъчителни дълги проверки за сигурност да кръстосвам с болните си нозе Париж и региона, за да направя своя олимпийски албум и текстове, да изпращам част от тях всеки ден по няколко на вас, неискащите и да чуят за това събитие над събитията. И след това да търся вашата помощ за издаване на една книга, та поне мъничко да усетите атмосферата на тази красива лудост.

Да се моля, да се унижавам за кой ли път в своя живот на писател извън Схемата. Само и само да имате и вие полъх поне от Олимпиадата…

Но не би.

Вие не искахте Олимпиадата!

Вие си искахте чалгата.

И дори сега казвате, че тези, които са срещу чалгата, о, Господи, те самите били чалгари… Е, ама то вече…

Знаете ли коя песен всъщност бе най-пята на Олимпийските игри?

И идея май нямате.

Химнът. Химнът на страната-домакин. Химнът на Република Франция!

Мало и голямо, малки деца и възрастни люде пееха – прави, с ръка на сърцето, с плам в очите своята песен!

Не чалга, а химнът на своята страна!

И не само няколко думи, а докрай! И не само при награждаването, не само при победите, а и при загубите, в трудните моменти за своите състезатели французите пееха своя химн.

Беше нещо импозантно – цели семейства с лица, изрисувани в цветовете на френското знаме, прави, с едната ръка на сърцето, а с другата развяващи знамето и пеещи Марсилезата…

И няма удряне в гърдите, няма крещене, че те, и само те, са патриотите, че други нямат това право, че тези, които живеят и работят в чужбина са предатели и родоотстъпници, то такава дума- "родоотстъпник“, не зная да има във френския език, не зная да я има и в друг език, освен нашия.

Пееха зрителите и имаше само огън в очите, усмивка и сливане – една огромна вълна на радост и гордост, че са деца на своята родина!

И същевременно – никога досега не бях срещал в чужбина такова уважение на местната публика към химните и флаговете на другите държави.

Французите подкрепяха силно своите, но до края на състезанието. След това те отдаваха дължимото на победителя, който и да не бе французин, но бе шампионът.

А шампионът заслужаваше уважение!

И французите преглъщаха горчилката от загубата на своите. И избухваха в аплодисменти при награждаването на победителя.

Да, така се прави. Така трябва.

И още нещо – изумих се как от всяко нещо на Олимпиадата домакините правеха… радост.

Да, радост.

Не спорове, не обидни жестове, не гримаси, а усмивки. И игра, най- странната, но и най-красива игра – играта на радост от живота, породена от състезанията между най-добрите атлети на света. Надпревара – да, страст към победата на терена – да, но не с цената на всичко, не с тарикатлък и мошеничества, а с майсторство и спортменство.

Видях множество сцени, които ме просълзиха. Видях толкова епизоди, картини на симпатия между непознати спортисти и зрители, които ме разлюляха. Видях и разбрах на тази Олимпиада, че човекът наистина може да бъде добър. И че е най-красив, когато е добър.

Да, спрете се,мои сънародници. Смирете се. И елате, и вижте какво е в дните след олимпиадата във Франция, но и в останалите държави.

Днес в нормалните страни времето след Олимпиадата е УРОК. Разбирате ли – време за урок!

Олимпийски урок. Тоест урок по човечност. Урок по любов.

И най-вече – урок по отношение към олимпийците-инвалиди, към тези момчета и момичета с осакатени тела, но с огромна воля и сила на духа.

Франция показа на света и особено на моята страна как трябва да се отнася здравият човек към болния. Като равен с равен. Като твой приятел и съекипник в отбора на добротата.

За Олимпиадата може и да има различни мнения, но за Паралимпиадата Франция безусловно удиви света!

На ПАРИЖ 24 Франция показа модела на бъдещето на света!

Този модел-мечта, чиято основа е изградена върху устоите на любовта.

Любовта между човеците.

Да, сънародници мои, смирете се. Спрете с клоаката от обиди срещу това момче диджей, срещу Франция, срещу Европа, срещу целия свят. Не те са ви виновни. Не те. А самите вие. "Човек това, което сам си направи и най-големият враг не може да му стори“.

Да, елате да видите какво става в Париж, Франция и света.

Става… любов. Любов към спорта, любов към другия, любов към истинските и непреходни стойности в живота, в този наш един-единствен живот, който ни е даден един-единствен път, който е временен. Временен, разбирате ли?

Тоест – трябва да се живее сега. С другите

И с любов. А не с омраза. Не с отричане, не с търсене на вечния виновник

Не с лошо гледане. Не с плюене, балканско и невротично плюене. Не с тарикатлък. Не с партизанско мислене.

Вчера бях в една зала в едно парижко градче-сателит. Спортна зала. За инвалиди.

Деца в колички.

Тренираха "бочиа“, новата звездна игра за инвалиди във Франция, игра с метални топки, децата на Бога ги хвърлят и търсят центъра, търсят победата, търсят победата над себе си. И се усмихват.

И са като всички останали деца на света. Мили, сияещи, усмихнати, любопитни…

Урокът на Олимпиадата!

Хората отиваха и пълнеха стадионите и залите да се радват на живота. Разбира се, те знаеха, че това е състезание и то най-голямото в живота на спортистите, подкреияха своите любимци, но основното бе радостта, омаята от съпричастието си към една общност на емпатията, на емоцията, на възхитата от мига. Никой не се вторачваше в недостатъците,, никой не се оплакваше от дългите и щателни проверки, от скъпите билети, от ограничението поради съображения за сигурност те да бъдат купувани единствено по електронен начин. Имаше и много излъгани от мошеници, и аз бях така измамен с билет за борба от около 400 евро, но никой не акцентираше на това, вълните от хора не спираха и заливаха залите…

Такава почит към олимпийците!

Такъв взрив на любов към спорта!

Да, Урокът на Олимпиадата.

А нашият, българският урок кога ще дойде, кога ще се състои? Кога?

Ей, дами и господа, ей, българи, спрете се.

Вижте снимките, които публикувам по-долу. Вижте триптиха на Любовта!

"Чухте“ ли Песента, единствената песен, пред която се прекланя и най-намръщеният човек на света. Песента на любовта между човеците!

Мои български момичета и момчета – нека да си научим Урока на Олимпиадата!

Нека да поспрем. За минутка дори. Нека бъдем добри!

Усмихнете се!

Димо Райков

Париж

23 септември

2024 г.

От страницата на автора