©

Ако сте гледали "Нощите на Кабирия“ на оня магьосник, Федерико Фелини, не може да сте забравили поклонението на Божията майка. Нещо оргиастично и несравнимо! Полудели от вяра в Девата богомолци, се катерят към святото място, а лицето на Кабирия(Джулиета Мазина) е объркано, дори уплашено от тълпите. Пищният католицизъм, иконите на Дева Мария, тълпите, просещи от нея божествената й милост, бяха критикувани в онези години от италианския неореализъм и маестро Фелини. С този епизод той се надсмиваше над простолюдието, използвано от Ватикана за утвърждаване на монопола й върху Вярата. Е, народът е нещо друго(както винаги). Джулиета Мазина в "Нощите на Кабирия" виждаше как някои от богомолците дори биваха смачкани от безбройните нозе, а накрая на този епизод и тя се моли. Знаете какво се случва по-нататък. Ако не знаете, питайте майките си. Те няма как да са забравили нито един филм на Федерико Фелини.

Преди години бях с колеги да правим репортаж за чудото на Кръстова гора. Едвам извървяхме 15те километра тесен път, криволичещ и разбит с хиляди дупки и кръпки. Когато пристигнахме изпитахме истински шок. Местността беше почерняла от хора. Повече от тях бях нощували под небето. Навсякъде се виждаха шарените родопски постелки, найлони за забраждане от дъжд, торби с храна. Пътят нагоре към комплекса от параклиси беше оживен, хората се качваха и слизаха. Странно отблъскващо изглеждаха местата, в които бяха закачени вързалки и парцалчета, изразяващи вярата в Бог. Приличаха на листчетата пъхнати в онази специална кутия до гробницата на Архиепископ Серафим в Руската църква в София. Съдържанието им е обичайно – молитва за мъж, за изцеряване, за семейно щастие.

В екипа ни имаше специалист по етноложки изследвания. Атеизмът му, гарниран с присмех и издевателски коментари към богомолците, не му попречиха да напише после прилично изследване на феномена Кръстова гора. Както и да е. Когато слязохме обратно към поляната с хилядите поклонници, една жена ни каза. "Идете на аязмото "Гълъбичката“ . Нищо,че сте млади и не сте болни. Идете“. После ни разправи легендата за водосвета за поставения на върха метален кръст, а пък на менчето с водата кацнало бяло гълъбче. То след това литнало и показало мястото за Кръста. Човекът, който сънувал мястото, казал на хората да последват птицата. Тя щяла да им покаже мястото на старото манастирско аязмо. Разчистили местото от натрупаната кал и камъни и водата бликнала.

Отидохме. И какво да видим? Жени с подути слонести крака, сляпо момиченце, а майка му измива веднъж и още веднъж очичките му. Двама полуголи мъже с тела покрити със струпеи, беззъби старци с тояжки, потопили краката си във водата. Не може како, не може да се търпи от болка, ми каза и един от тях. По-нагоре имаше млади семейства, сигурно бездетни, дошли тук заради легендата за лековитата вода на Аязмото. Защо сте спали под небето, попитах предпазливо една баба. Разказа ми легендата за княгиня Евдокия, дето била тежко болна, пренощувала на върха и оздравяла. Виж ме, посочи бабата бодро изкривените си ревматични крака. Стигнах дотук едва, но вече мога да ходя!

Суеверна работа, казахме си и оставихме зад гърба ни множеството. Шарените конци, парцалчетата, листчетата с молби не се връзват с Духовното. От друга страна е ясно, че мъката и търсене на изход от нея, не подбира изразните си средства. Когато тя сломи някого изведнъж, от катастрофа, или инфаркт, или друго, счупеният човек не може да не потърси утеха на места като Кръстова гора. Там се споделят нещастията, всички търсят някакъв извор да излекуват телесните си болки. Питат за светец, който да им посочи път как да спре да плаче душата му, която от месеци вехне от загубата. Вярата в чудо е красива вяра. Вярата в Бог е друго. И за двете има място.

През седмицата излезе изследване на Галъп. Църквата ни била сред най-одобряваните институции. Може да се спори дали в православната ни църква и религиозните й ритуали вярват, или са прикрити паганисти, които ходят в "Света Неделя", но и връзват парцалчета, пишат листчета с молби,за да ги подпъхнат в иконите. Известно е, че масово се търсят врачки или екстрасенси. Някои казват, че става дума по-скоро за демонстрирано православие, като част от традиционната идентификация на българската народност. Не знам.

Имам много скъп приятел, който "говее" според повелята на Кръстовден, държи душата си смирена, за да я очисти. Общува с близките си с почит към всеки, дори да е някой дребосък. На обяд семейството му вика свещеник да сложи църковен кръст върху обредния хляб, положен на чиста покривка. Никога не го питам защо.