©

На фона на пристигането на руския министър-председател в София т. нар. професор без портфейл и Светият Синод решиха да си направят сами малко PR и да изложат откритите това лято мощи на св. Йоан Кръстител в "Св. Александър Невски". Сто на сто идеята е велемощният господар, бащица и ясно слънчице да иде да удари едно тройно кръстче пред мощехранителницата с цялото си величие. Но не ми се занимава нито с Путин и колониалистките му навици, нито със зле разбрания, зле зададен и получил несигурен отговор въпрос за автентичността на находката.

Вчера в пет следобед мощехранителницата беше донесена в храма. Храмът остана отворен до единайсет вечерта и доколкото разбирам така ще е и днес, и утре, а може би и в понеделник. Така че вярващи и любопитни могат да идат за поклонение или от обикновен интерес. Днес нямам път към храма, пък и сигурно наоколо има охрана и заграждения, но си спомням, че преди няколко години поклонението пред йерусалимската св. Богородица беше доста многолюдно. Изглежда, че българите всъщност не са лишени от известно религиозно чувство.

Ще ми се да поговоря тъкмо за това чувство.

Имах един час свободно време след пет. Вдигнахме се с мой приятел и отидохме до храма. Освен централният вход бяха отворени и вратите от двете страни - съвсем разумно, за по-бързо движение на хората. Бяха се събрали около хиляда души: вярващи, любопитни и туристи. Доколкото схванах, отначало не ни пускаха в храма, а сетне донякъде ограничаваха придвижването ни вътре, за да не се бутаме верноподанически в министъра без професура и неколцината народни представители, решили да дойдат и те на културно мероприятие. Нито пък да се ръгаме благоговейно в присъстващите митрополити.

Да приемем, че мощите са автентични. Всъщност нямам основание да се съмнявам в това. Пренасянето им си е събитие за вярващите. Някога при пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново до Рилския манастир е написано доста впечатляващо "Слово" по този повод. Някой съвременен Владислав Граматик вероятно би могъл да продължи традицията като напише нещо подобно: "Вход на мощите на св. Йоан Кръстител в Средец". Само дето не бива да пропуска, че при това "народът възпроизведе голямо смущение", както и достойните за четката на Брьогел картини на средновековни врява и безумство.

За вярващите българи поставените вътре в храма ограничителни ленти не означават нищо. Софиянците прескачат, заобикалят, пропълзяват под, бутат се като Божии овчици на острижение и очевидно не правят голяма разлика между храм и Женския пазар. Приказват си, секнат се, от време на време говорят по телефона. Като добавим отличната акустика под сводовете, първият ден на поклонението си беше все едно жужене на роящ се кошер стършели - стига стършелите да са с човешки размер, разбира се.

Тук-там се намира по някой юродстващ (е, да, нали сме си славяни, пък и чакаме височайшето посещение на Великия княз Владимир), който започва да вика и да се мята из храма. Чувал съм, че това бил особен вид православна святост, но поне за мен той е по-чужд и от будизма.

Някаква енергична дама държеше на всяка цена да мине през краката на всички пред себе си и питаше високо дали Божидар Димитров е тук. Като остана разочарована, с радостен вик се втурна да целува ръцете на едър червенобрад епископ, който очевидно се почувства неудобно от чак такова внимание, но не можеше да се изтръгне от хватката на набожната търсачка на Божии дарове.

В мига, в който престарелият ни патриарх свърши с молитвата към светеца и си излезе, на благочестивото паство всичко му стана напълно безразлично и в църквата започна нещо като религиозна дискотека. Не видях някой да танцува, но шумът и бутането бяха невъобразими. Ако някой е гледал филма "Царь" на Лунгин, ще се сети как московчани се блъскаха един в друг и ревяха на възбог за напусналия ги митрополит. Безумни физиономии на натуршчици от филмите на Фелини, поведение, достойно за пазара на Илиянци, пръскане на слюнки, смехове и лафове - и всичко това, придружено с несравнимото благоухание на голяма група обитатели на богохранимия град Средец... Още не е написана "Литургия за град София", но като си спомня, че в тази за Арас накрая дойде принцът на Утрехт, за да прекрати лудостите, се зарадвах, че ето на, иде скоро Великият московски княз, та да мирясат малко прекаляващите в благоговейната си почит пред мощите софиянци.

Разбира се, някакви си там свещеници се опитваха да отслужат литургия, хорът на храма пееше, както си му е редът, красиво и прочувствено, но почти нищо от това не се чуваше. Някой направи забележка на вярващите по микрофона - все пак, това е богослужение, а не кръчма, но на никого не му пукаше.

Някаква възрастна женица беше хвърлила фамилиарно жилетката си върху лапите на единия от лъвовете край царския трон. За щастие, мраморният пазител на монархическия призрак запази невъзмутимо мълчание. Благородството задължава, разбирам го, но за момент ми се прииска и двата лъва да ревнат с все сила, та барем българите се укротят малко. 

Добре че поне никой не си остави торбичката с напазарувани чушки на трона. Но какво пък, и друг път съм имал повод да кажа, че българите сме си изискани хора и не правим такива грозни неща. Дори с умиление се сетих за кръстоносците в Цариград, които весело турили някаква проститутка на престола в "Св. София" и я окичили с патриаршеските одежди. Ние тук сме си по-оправни от някогашните ромеи, така че кръстоносци не ни трябват - и сами се справяме успешно като е за нелепици и кич.

Та така, вчера към шест следобед в "Св. Александър Невски" си беше истинско тържество на православието. Божидариумът на св. Йоан биде погледнат, докоснат и целунат, множеството изпадна в благочестиво изстъпление, а днес софиянци бавно изтрезняват край обедните трапези и храмът е на разположение на Великия московски княз, който униформено се кръсти сред тамян, хорови изпълнения и невечерното пладне на блясъка на камерите.

Ако до този момент е останала и сянка от верско благоговение у мен, това ще е било без да си давам сметка за това. Признавам, имаше моменти, в които ми се искаше храмът да рухне върху главите на благочестивото паство вътре.

Към десет вечерта пак имах път покрай храма. Тарапаната и опитът за литургия отдавна бяха свършили - добродетелните миряни и търпеливите свещеници се бяха разотишли. Влязох в "Св. Александър Невски", отидох до мощехранителницата, сторих и аз едно полуубедено темане. Атмосферата тоя път си беше почти като в истинска църква - тихо, спокойно. Балкантуристкото внушение беше в наличност заради тихо и мистично пуснатия запис на руски църковен хор, който сладостно огласяше сводовете. Двама млади монаси стояха от двете страни на мощехранителницата - единият благославяше и подаваше късчета памук, потопени вероятно в свето миро, от което се носеше душеспасителният и носоуслаждащ аромат на индрише, сиреч ерзац-гюлово масло. Другият подаваше малки репродукции на красива атонска икона на св. Йоан Кръстител от ХVІ в. "С благословението на Светия Синод издава в-к Стандарт" пише на обратната страна на репродукцията, току под напечатания текст на молитва към светеца. Амин. До монаха с репродукциите стоеше скромна черна храмова каса. Така де, човек трябва да пусне двете си лепти тъкмо в мига, когато се изправи от поклона си пред божидарствения реликвариум - да не би изпаряването на благоговейното чувство десет метра встрани да го накара да забрави за дължимия десятък. Или свети Йоан, или безпортфейлният полупрофесор, или в-к Стандарт се нуждае от двете лепти.

Запазих си миросаното свето памуче и репродукцията, лицемерно целунах ръка на двамата отци, не по-възрастни от мен, опитах се да се помоля (за неща, които са подхождали може би повече на месите в разюзданата някогашна Италия), но предпочетох да пусна някоя стотинка не в касичката непосредствено до мощехранителницата. Може и да съм филистер, но винаги съм се притеснявал от прекомерната близост между светини и касички. Мисля, че по тоя повод с касичките и финансовата дейност под храмовия покрив даже има нещо в Новия завет, но може и да бъркам.  

Когато бях хлапе, по-малко хора ходеха по църквите и, честно казано, предпочитам нещата да си бяха останали така. "Въцърковяването" на българите, за което разни високодуховни личности от време на време изпускат възторжени вопли, ми се вижда варварско, примитивно и достойно за нравите на ХV в. Все пак днес не се наслаждаваме нито на чума, нито на татари, нито на масова неграмотност, така че поне на теория би трябвало да се държим по-тихо и - смея ли да го кажа - по-нормално в църква. Ама не било православно така, тая чувствителност била "фалшива", "естетска", "мечтателна", "душевна", "топлохладна" и едва ли не католишка - всичко това според казионния речник на ултраправоверните неофити. Може, не споря. Позволявам си да я намирам за по-смислена от дълбоко православните, възвишено богоугодни и възхитително славянски дебелащини, на които човек може да се нагледа по българските храмове, особено при някое поредно тържество на вярата. Би трябвало като малки всички да сме учени да не плямпаме много-много в църква, да не се въртим като шугави и да гледаме към олтара. Не вярвам някой у нас да е съветван от старата си баба да си размахва мобилния посред литургия, нито да мучи като ранен православен зубър от великопустинната Беловежка пуща. Знам, че някои от нас са имали по-особен вид баби, но пък се чудя какво ли търсят внуците тъкмо на тези баби по църквите. В смисъл - чалготеките и партийните клубове поне засега не са построени около хълма на "Св. Александър Невски". При все че коментарът на моя позната ми напомня, че съвсем скоро пред храма имаше гигантска чалготека на открито. 
Интересно - не чух никакви коментари от казионните църковни главанаци по адрес на концерта на "Пайнер" пред храма, докато отдавна съм се наслушал на безброй фанатично-глупави изказвания против какви ли не други по-смислени филми и концерти. Оставам с впечатлението, че фанатиците и простаците имат еднакъв вкус и са съмнително толерантни едни към други. Или както навремето казваше едно скинарче:
- Аз само в Тангра си вярвам, ама инак скачам за православието.
Скачай си, друже. Аз нито за Тангра, нито за зле схващаната "българщинá" ще скачам повече, а камо ли за такова "православие", изразяващо се в пърдене и трополене из храмове, наречени на чужди князе с несигурна святост.
  
И не мога да се начудя на също толкова православния кич с гащи, поп-фолк, кебапчета, анцузи и лепене на наплюнчени монетки по стенописите в няколкото по-посещавани български манастира.
Да споменавам ли за приятелските поступвания при обиколките около храмовете на Великден?
О, да, чувал съм любимата фраза за бедните духом и че Бог бил обичал, така, по-простички хора. Може, и по това няма да споря. Аз обаче не съм Бог и не виждам причина също да ги обичам. Както казваше професор Преображенский: "Ами да, не обичам пролетариата". Може и да го заобичам, когато се научи да се държи нормално в църква.
 
Ако на Лунгин му хрумне да заснеме, да речем, "Борис Годунов" или на Хофман - "Литургия за град Арас", нужно е само Синодът да докара парче от одеждата на св. Неврастения Египетска в София и снимките могат да започнат тук. Брьогелщината е наистина неподправена и чудесно се допълва с модната божидариумна набожност.