©

От 20 февруари в книжарниците може да се намери новата книга на Евгений Тодоров, роден през 1949 г., журналист от Пловдив, писател, автор и режисьор на редица документални филми – "Дефицит“. В неговата творческа биография има и сценарий за игрален филм, реализиран в студио "Бояна“ през 1989 година. Със същото заглавие. Ако не бяха събитията от 10 ноември 1989-а и последвалите нестихващи бури в обществото, този филм щеше да се гледа и запомни, защото ровеше в гнилите схеми на социалистическото битие. Вместо това той се появи тогава, когато киносалоните бяха празни, а хората бяха по площадите. Просто нямаше исторически шанс. 33 години по- късно Евгений Тодоров се връща към темата на филма, защото има какво да каже. Повествованието е като изкусна мозайка от малки парченца от онова време – дребни детайли, които иначе сме забравили, се връщат на бял свят, за да изградят образа на онова време, по което днес доста хора тъжат. А може би са забравили детайлите? А може би детайлите днес са променени, но същината на греха, наречен корупция, процъфтява. Време е да се припомни какво наистина беше и това, което беше, може да се докаже с факти. Това прави Евгений Тодоров, който, след " Книга за Нери“, най- близкия му човек и незабравима личност, написа "Дефицит“.

– Заглавието на книгата е "Дефицит", но в нея дефицитът е фонът, на който се развива корупцията. Разкажи нещо повече за историята на самата идея, на сценария, на филма.

– От малък съм закърмен с дефицит. Първият ми детски спомен бяха купоните. Малко по-късно – когато другите деца ритаха топка, аз гледах от балкона опашките. Под нашия блок имаше 4 магазина и пред тях почти всеки ден хората чакаха за нещо – маслини, олио, пресен хляб, месо… Чакаха с часове. Караха се, пререждаха се… Наблизо беше магазинът за карантия, там се чакаше по цяла нощ…

Вече като част от екипа  на популярното в началото на 80-те години телевизионно предаване "За един милиард" разбрах, че дефицитът е част от системата. Под дюшеците тогава имаше един милиард лева, които нямаха стоково покритие…

Когато тръгнах да си купувам апартамент пак по онова време – след 20 години чакане, случайно видях как дефицитът ражда корупция. Описах видяното във филмов сценарий и се намериха хора, които рискуваха и пуснаха филма в производство.  Така че 90 процента от сценария на "Дефицит", както и описаното  в романа,  е видяно и преживяно. Филмът се появи в най-неподходящия момент – веднага след 10 ноември 1989. Хората вечер ходеха на митинги или стояха пред телевизора – вместо да ходят на кино.

По-интересно е защо се върнах към сюжета след 33 години?  Обикновено хората от книги правят сценарий, аз тръгнах по обратния път.  Помислих си, че трябва да има книга. Дойде време на чудовищната носталгия. Идват нови поколения, които някои хора ги лъжат колко добър е бил животът при Тодор Живков. Погледнете социалните мрежи – там е пълно с удивителни лъжи. Мисля, че освен всичко друго с този роман казвам истината за онова време.

– Отдавна няма дефицит на стоки и услуги, но ето че корупцията цъфти. Или има все пак дефицит – на какво?

– Дефицитът едно време увреждаше хората. Но пък даваше на дребните душици цели в живота. Всяка нова придобивка беше една малка човешка победа. И повод за празник.

И в сценария, и в романа важното е нещо друго – в разкриването на ролята на посредника в схемите. Днес това го знаят всички, но тогава такъв образ беше рядкост.

– Главната героиня на един от предишните ти романи – "Рекет“,  в който също познахте много неща, не е ли също посредник?

– Има връзка – макар историята в "Рекет“ да е от по-ново време. Но нека да имаме предвид, че посредниците също могат да бъдат жертви. Прототипите на моите героини са талантливи жени, които имат заложби да постигнат много повече в живота. Но системата не ги допуска. И те поемат риска да живеят този живот, който им се дава.

Жертва е и другата главна героиня, чиято роля във филма се изпълняваше от Катя Паскалева, светла й памет.

– Една от първите ти книги беше озаглавена "Наръчник на носталгика“. Малко носталгия има в "Дефицит“, макар че изцяло е обърната към онова време. Защо хората изпитват носталгия по него?

– Носталгията е характерна за всички времена и народи. Това го разбрах много отдавна, така че с нетърпение чаках смяната на системата и за това, да видя дали прогнозите ми за българска носталгия ще се сбъднат. Това, което се случва обаче – особено последните година-две, надмина всякакви очаквания. Лъжите са чудовищни. Някои смятат, че днешната носталгия е част от хибридната война. Може би има и такъв момент. Носталгията е тясно свързана с путинофилията. Очевидно е.

– 1984 е годината, в която се развива действието. " 1984“ е антиутопията, която все още стряска с предсказанията си. С какво се опитваш да предизвикаш четящата аудитория?

– В книгата е описан животът в началото и средата на 80-те години. Събрах всичко в една година – 1984-а, заради прочутия роман на Оруел. Заигравка. Който иска, би могъл да сравнява "ангсоца“ и българското развито социалистическо общество от онова време. И на ниво "дефицит“. Оруел е предвидил и това явление, макар не всичко да е познал. В интерес на истината точно тази прочута книга не бях прочел и нарочно я прочетох, след като написах моята…

– В книгата прокарваш смели хипотези в "минало бъдеше време“ ( това чисто българско измерение на времето). Смяташ ли наистина, че корените на това, което се случи по- късно, лежат в 1984-та или в тоя период около нея? До каква степен беше предвидимо?

– Срещам всеки ден безброй разкази, че тогава животът бил по-хубав. Магазините били пълни, съветският бензин бил 25 стотинки, нямало престъпност, нямало корупция. С този роман доказвам, че корупция имаше. Видях я с очите си. И то не корупция на подкупа в пликчето, а корупция на схемите. Е, още в зародиш, в други мащаби – за разлика от днес. Дали детето на главната героиня днес не е прокурор? Или нотариус? Дали това не е роман за генезиса на днешната корупция?

– Схемата на корупция, която описваш, тези дни покрай пробивите в съдебната система, в убийството на Нотариуса, скандала "Осемте джуджета“ и други изглежда безсмъртна. Тя най- вероятно датира и много по-рано от 1984-та. Не е кой знае колко сложна. Дали не влиза в народната ни психология?

– Мисля, че книгата излезе точно навреме – имайки предвид актуалните събития, които припомняш.  Елементи на корупционни нагласи има във всяка народосихология. Да си платиш и да заобиколиш закона – както най-често се случва.  Българският проблем е в търпимостта на народа към този проблем. Ако през 1984-а дефицитът можеше да служи за извинение, днес вече няма такова. Днес казваме, че системата е виновна. Само че кой създава системата в една демокрация? Кой гласува за архитектите й?

– Какъв е твоят най-силен личен спомен от 1984?

– Тогава май си купих цветен телевизор с връзки –  "София 81“. С вносен кинескоп.  Дефицитен. Голяма радост. Друго важно не си спомням. Дали дефицитът не ни открадна и спомените?

– След много години Ели Скорчева направи голяма роля в киното и заслужи награди. Ролята й в "Дефицит“ ли беше последната и голяма преди това?

– Мисля, че след това имаше още няколко по-малки роли, след което напусна киното и театъра. Чух, че  тръгнала да си вади хляба с друг бизнес. Беше ми мъчно, защото тя е роден талант. Аз също зарязах киното, режисьорът Хаим Коен емигрира.

Ели обаче се върна на червения килим, както се казва. Искрено се зарадвах. Нейната история е също сюжет за филм.

Веселина БОЖИЛОВА

ОТКЪС

Всяко ново нещо, което се появяваше на пазара, радваше хората. Е, невинаги в хранителните магазини хората намираха всичко, което търсеха, но се научиха, че когато видят да са пуснали нещо дефицитно, да се запасяват – макар и в момента да не им трябва. Така хладилниците на хората бяха пълни. Единственият проблем бе, че не трябваше да се отварят често, когато няма ток – протичаха. Портокали и банани обаче нямаше – щяха да пуснат чак за Коледа. Преди два дни обаче видях един пътник да носи чанта с портокали, всички започнаха да питат къде са ги пуснали. Човекът разказа, че идвал от Асеновград. Тамошното предприятие за детски храни изнасяло бурканчета за Гърция, а оттам внасяли на бартер портокали. А той имал братовчед в това предприятие… Новият завод за пишещи машини пък беше направил бартер за дънки и дънкови якета. Когато някой път Елка пътуваше с "четворката“ в края на смяната им, автобусът се напълваше с хора с дънкови дрехи – все едно че бяха манекени на корекома… Много българи вече ходеха задължително не само през лятото на море, все по-често ходеха и на планина през зимата. По- големите предприятия построиха и там почивни станции, картите бяха на почти символични цени. Чакането за апартаменти и коли обаче си оставаше.

 Първата среща на Тодор Живков с Михаил Горбачов в България е през 1984 г. Тогава Горбачев е все още в подножието на властта, на върха е Черненко. Реалната среща дава повод на автора за художествена измислица в романа