©

С Димчо Павлов се запознах през 1981г.във връзка с предстоящата изложба в Плавдив по повод 12 конгрес на БКП и 1300г. от създаването на Българската държава бе организиран конкурс на тема "За повече красота в жизнената среда.Синтез на архитектурата с пластичните изкуства.Пловдив 81г."

Организатори на конкурса бяха:

Окръжен и Общински народни съвети Пловдив

ДО "Пластични изкуства и библиотечно дело" при комитета за култура

Съюз на българските художници

Съюз на архитектите в България

Окръжен и Общински съвети за култура гр.Пловдив

Начинанието беше похвално,защото даваше възможност провдивските творци- архитекти и художници да покажат възможностите си,като направят нещо реално за града.

И наистина най изявените архитекти и художници се включиха в конкурса.Сформираха се около 10 колектива,които трябваше да работят по предварително зададени теми.

Беше определено жури от национален мащаб в което взимаха участие утвърдени български художници и архитекти.Председател на журито беше Светлин русев.

На колективите бяха предоставени безплатно работни помещения в тогавашната сграда на САБ на ул."4-ти януари" в Стария град.

Колективът в който участвах аз се състоеше от колегите:

Арх.Антон Антонов ръководител

Арх.Пенка Траянова

Арх.Румен Григоров

Арх.Олег Каразапрянов

И художниците:

Димчо Павлов

Георги Михайлов

Гилермо Дайслер от Чили

Нашият колектив трябваше да работи по темата "Хълмовете на Пловдив като зелена система и място за отдих"

 Гилермо беше художник,интересна личност.Преподавател, мисля че беше професор по живопис в Чили.Избягваше да говори,да се хвали. Беше прогонен от хунтата на Пиночет.Пристигнал в България със семейството си –жена си и дъщеря си.Интересни жени с тяхната специфична южноамериканска красота.Бяха понаучили български език и това ми даваше възможност надълго и широко да ги разпитвам за техния живот в Чили,за тяхната Родина. Гилермо имаше идеята да направим няколко "разрези",които да обхвашат тепетата,градините и парковете и река Марица.Така щеше да се покаже връзката между съществуващите елементи на зелената система,да се видят недостатъците и в същото време да се покаже това,което е необходимо да се направи.Всичко това трябваше да се илюстрира с рисунки и фотоси върху табла.Не знам защо, но Гилермо просто изчезна,престана да идва и да работи.Дори го търсихме в квартирата му,но връзката ни приключи окончателно.Много години след това случайно разбрах,че дъщеря му е идвала в България.

Георги Михайлов се отказа да работи по задачата още в самото начало.Не разбрах защо.

Беше 1981г. когато за първи път се срещнахме с Димчо.Един едър мъж с огромни,силни ръце.Ръце на човек,който обработва коравия камък с длето и чук.

Темата по която трябваше да работи нашия колектив беше "Хълмовете на Пловдив като зелена система и място за отдих".Предмет на разработката бяха тепетата а също и Цар Симеоновата градина.Колективът ни имаше ясна концепция,която трябваше да бъде отразена в чертежи,макети,фотоси.Имаше отделни детайли,които искахме да проучим и разработим по подробно и детайлно.Един от тези детайли беше детската площадка в "Цар Симеоновата"градина.В този детайл с Димчо намерихме много общи разбирания,които бяха повод да се получи едно успешно творческо сътрудничество,което продължи десетки години в съвместната ни работа и по други обекти.

Детската площадка е една друга,специална тема за която искам да отдела специално внимание но по късно.

Димчо беше роден в Пловдив на 29 декември 1944г.Живееше в Пловдив на ул."Асен Златаров"№17,близо до водната палата в една малка четириетажна кооперация.До неговия апартамент живееха майка му и баща му,интелигенти,приветливи хора.Баща му беше летец-пенсионер.

Димчо беше си направил ателие в избата, в което прекарахме доста безсънни нощи в работа по различни проекти.Или просто беседвахме за какво ли не на чаща вино.Често четяхме мислите на Димитър Подвързвачов,актуални и за днешните времена.

Запомнил съм дългите работни нощи,когато сутрин майка му пристигаше с табла с кафе и току що изпекани вкусни банички.Обичах да се отбивам роднините на Димчо,дори когато той отсъстваше.Незабравими са разговорите с майка му и жена му Сташа.Към Сташа тя винаги се обръщаше много нежно с думите - Сташка,или нашата Сташка.

Доста дни съм преживял в жилището на Димчо.При него бях приет като много близък човек от цялото му семейство – жена му Сташа,синът му Павел или Чочо,както го наричаха и дъщерята Вера.

Жена му – Сташа беше словенка от Любляна.За краткото време прекарано в България беше научила перфектно българския език.Преди години по телевизията видях Сташа да превежда на някаква българска делегация гостуваща в Люляня,Словения.Владееше добре и английски език.

Често,когато работихме за да се пести време и за да не си ходя до вкъщи Сташа приготвяше обяд или вечеря.Вкусно направени ястия, по словенски.Най много ми допадаше силно лютивия им вкус! Димчо се бе запознал със Сташа в Словения,в Любляна,където след завършване на висшето си образование бе останал известно време да живее.Словенците бяха истински европейци по възпитание и мироглед и това ги открояваше от другите по това време,когато България бе в пълна изолация от света.

арх.Олег Каразапрянов

oleg5@abv.bg

07.03.2023г.