©

Снощи отидохме с внук ми до кварталния хипермаркет и на излизане мярнах табела "Оставяйте празния амбалаж тук".

Загледах се и видях изложени десетина мостри на бутилки, които се изкупуват.

Пред щанда нямаше нито един човек.

А какво голямо връщане на амбалаж имаше едно време!

Обикновено в събота сутринта жена ми пълнеше две големи мрежи с празни бутилки и недвусмислено ги оставяше пред вратата.

От нашия прозорец се виждаше опашката пред задния вход на супера. Поглеждах и се отказвах с надеждата, че ще настъпят по-добри времена - когато опашката се стопи до под 10 души. Някой път това не се случваше до края на работното време. Следващата събота мрежите ставаха 4.

Тогава всичко беше стъклено и екологично.

Бутилките и бурканите се използваха стотици пъти и не замърсяваха околната среда.

Опазвахме даже капачките - отваряхме ги внимателно, миехме ги и ги пазехме за есента. Тогава със старите капачки затваряхме бурканите с туршия и компот, а с капачките от бира и лимонада - бутилките с доматен сок.

Имаше специални затварячки - не знам дали още се продават.

Когато гумичката на капачката се разваляше, имаше специални майстори, които я възстановяваха.

Отварянето на буркана ставаше много внимателно - да няма изкривяване, а също така да не се нащърби стъклото, което означаваше, че при затваряне може да влезе въздух и да зимнината да бомбира.

Когато бурканите ставаха повече от капацитета на домакинята, те се връщаха на пункта.

Имаше хора, които се опитваха да изкупуват буркани - нещо като първоначално натрупване на капитал, но тази работа трудно ставаше.

Най-голям проблем бяха бутилките от олио. Заплашителни надписи ни предупреждаваха, че те трябва да бъдат добре измити, за да се приемат обратно.

Миенето на празните бутилки не беше лесна работа. Трябваше да се купят специални четки. Когато се появи верото, работата стана доста по-лесна.

Сега си мисля каква част от живота ми е отишла по опашки за връщане на празен амбалаж.

Сигурно имаше богати хора, за които няколко лева от върнатите бутилки и буркани не представляваха нищо, но и те дисциплинирано се нареждаха в събота. Такъв беше редът в държавата.

Малко след промените бях на гости във Финландия и там видях странна картинка. До входа на един супер имаше нещо като автомат за кафе. Само че автоматът не пускаше, а вземаше. През дупката в средата се пускаха празните бутилки. Къде падаха и как не се чупеха - не разбрах. Кой оценяваха кое колко струва - пак не разбрах. После от един процеп някой пускаше стотинките.

Стоях половин час и се дивях. Обикалях, за да видя фирмата производител - ако някога имам пари, да въведа тази автоматика в България. Скоро обаче се появиха пластмасовите бутилки, стъкларските заводи започнаха да съкращават работници, а на всичкото отгоре България се покри с пластмасов боклук.

Изчезнаха и мрежичките за покупки, найлоновите торбички довършиха пейзажа.

Но да се върнем към доброто старо време.

Амбалажът спасяваше много семейства от фалит ден преди вземането на заплатата. Да не говорим да студентите.

Като се оберат празните бутилки и буркани, все се събираха пари за хляб или за купон за мензата. Тогава купонът беше 30 стотинки.

С моя съквартирант Драган - лека му пръст, един ден събрахме бурканите от лютеница,които се въргаляха в студентската ни квартира, измихме ги, върнахме ги и така получихме 28 стотинки. Оставаха още 2 до заветната топла храна.

Тръгнахме по софийските улици с поглед вперен в земята и току пред мостчето срещу северния край на Военната академия зърнахме заветната жълта монета.

Днес знам - Господ ни я беше изпратил.

С един купон влязохме в стола на Консерваторията, който беше наблизо. Там никой не следеше кой колко супи взема и колко хляб.

Манджата и десерта си ги разделихме, но хапнахме по две супи с много хляб. И така изкарахме до деня на така чакания Пощенски запис. И през цялото време благодаряхме на системата, които приемаше празния амбалаж.

Бурканчетата от мляко и лютеница бяха най-евтини - 4 стотинки. Най-скъпите бутилки бяха по 10-12 стотинки.

Бутилките от българско вино обикновено се приемаха, с бутилките от вносните напитки обаче имаше проблем. Не че някой искаше да върне в пункта бутилка от уиски, примерно - тези бутилки, макар и празни, оставаха по къщите и красяха рафтовете на салонните бюфети.

Във великата съветска страна беше същото, но в по-големи мащаби, разбира се.

Оттам дойде вицът: "Вземам 200 рубли заплата и по 50 рубли на месец си докарвам от върнати бутилки от водка и пак не мога да вържа двата края - жалвал се един руснак"

Имаше още проблеми около връщането на амбалажа.

По принцип бакалите на по-малките магазини правеха всичко възможно да не изкупуват амбалаж. Създаваха си някакви правила - в кой ден може и в кой не може, от колко до колко часа и т.н. Хората връщаха вкъщи пълните чанти и псуваха властта.

По едно време бакалите измислиха гениалното правило "АМБАЛАЖ СЕ ПРИЕМА САМО ПЪЛНО ЗА ПРАЗНО".

Ако щеш.

Цялата работа беше, че стотинките, които излизаха от касата, за да се плати стъкларията, всъщност намаляваха оборота.

Настъпваше декапитализация на обекта - както бихме казали днес.

Държавата мислеше за всичко, но не можеше да се пребори с този елемент на пазарната икономика. Празните бутилки и буркани ерозираха цялата система, тя все повече се пропукваше и в крайна сметка рухна.

Така че - чак сега осъзнавам, че връщайки празния амбалаж, аз съм забивал по един пирон в ковчега на социализма.