©

Поредицата спомени на арх.Олег Каразпрянов – виж www.3nai.blog.bg, за пътуванията му до София като дете през 50-те години, явно се харесаха на доста хора. А на мен не само ми харесаха, но и ме заляха и мои детски спомени. Че и аз съм ходил в старата Зоологическа градина, и аз помня ресторант "Червено знаме“, и ние имахме роднини в столицата. То кой ли нямаше.

Та аз имах леля, двама вуйчовци, други по- далечни роднини, много братовчеди. Най-близките живееха в центъра – между Съдебната палата и площад Славейков, в стари буржоазни апартаменти. Отсядахме при леля ми, после притичвахме до останалите.

Едно време до София се ходеше не само по работа, но и на пазар, а и ей така – гъз път да види. Нямаше Гърция, нямаше Турция – по празниците в София.

На столичани сигурно им бяха писнали роднините, които не знаеха какво е хотел. Като бай Ганю при Иречек. То в онези време и да искаш, хотели не се намираха.

Ние, пловдивчани, все пак си връщахме жеста, като приемахме гости по време на Панаира. Една година у нас, а ние живеехме в една единствена стая, спаха над 10 панаирджии...

Апартаментите бяха в стари кооперации и наистина с дъх на буржоазно миналао, но роднините ни бяха със селски корени, родени бяха във врачанското село Попица. Баща им, тоест дядо ми, е бил с 6-и клас образование, но се е замогнал достатъчно, за да осигури висше образование на 4 от петте си деца. Леля ми и вуйчовците ми бяха вече известни лекари, но с едновремешните докторски заплати трудно се купуваха апартаменти в центъра. Та калеко ми Любо, мъжът на леля Анка, замина за две години за Виетнам. Та в дома им, където обикновено отсядахме, имаше разни виетнамски сувенири – кораби от биволски рог, сламени шапки, с които ходеха виетнамските селяни и т.н. За едно дете си беше приключение.

След това бяха на гурбет в ГДР, чийто лекари бяха избягали в ГФР. Оттам донесоха голям транзистор ЩЕРН, който приватизирах през 1968 година. Слушах по черните радиостанции какво става с Чешката пролет, а после и с Братската помощ. Така ми промиха мозъка тези радиостанции, че до ден днешен не мога да се възстановя.

Другият ми вуйчо Данчо пък беше ходил да лекува севернокорейците след тяхната война, след което беше останал един месец в Китай.. У тях нямаше нищо корейско и китайско, но имаше картини от различни художници, от които бях чувал само за Стоян Венев. Запомнил съм от вуйчо Данчо и едно негово пророчество: "Помнете, един ден Китай ще бъде велика държава“. Говорим за началото на 50-те години, когато китайците избиваха врабчетата, защото им изяждали зърното.

Долу на вратата на кооперацията имаше голяма табела с надпис: Д-р Йордан Димитров – акушер-гинеколог, хирург, ортопед, травматолог. Беше държал изпити по всички специалности. И между другото давал едната стая за тайни съвещания на нелегалния ЦК на БКП начело с Цола Драгойчева. Но след 9 септември 1944-а не подаде документи за активен борец.

Другият вуйчо Иван не беше ходил на гурбет, но през 45-а беше участвал във войната. И беше донесъл няколко картини от някакъв стар австро-унгарски замък. Изглеждаха много скъпи, но така и не се намери специалист в България да ги оцени.

Мен картините не ме интересуваха, повече ме вълнуваше първия в рода ни телевизор у тях. Всяка вечер имаха гости, които освен че стояха по цяла вечер пред телевизора, изяждаха и по една кутия шоколадови бонбони, с които стринка ми Милка се чувстваше длъжна да ги черпи.

Тогава в София имаше по няколко вида шоколадови бонбони – за разлика от провинцията. В гастронома на ЦУМ имаше даже малки кутийки с обвити с шоколад лешници.

Но да започнем отначало.

Тогава автобуси Пловдив – София нямаше. Бързият влак пътуваше за два часа и 40 минути, а експресите – за няма и два часа.

Повече от 50 години по-късно разписанието е същото. Светът пусна влакове-стрела, в България – нищо.

Помня старата софийска гара, която приличаше на пловдивската. Интересното започваше след малко – на трамвайната спирка. Влаковете стоварваха един след друг тълпи провинциалисти, които се втурваха към трамваите. Но трябваше да минат през нещо като лабиринт от тръби, който укротяваше енергията им.

В трамвая започваше двоумението – дали да си купим билет от 2 стотинки до площад Ленин, това беше Света Неделя, или да се охарчим с билет от 4 стотинки, с които стигахме до кино Млада Гвардия, което беше малко по-близо до ул. Денкоглу, където живееше леля ми.

Разтоварвахме багажа и започвах да давам зор да тръгваме из София. Най-напред се ходеше до ЦУМ. Не че правехме кой знае какви покупки, но за децата ескалаторът беше неописуемо забавление.

ЦУМ и до днес мога да го опиша щанд по щанд. При едно пътуване през 1961 година видях на най-горния етаж на щанда за спортни стоки маска за подводно плуване и оранжев шнорхел. Купиха ми само шнорхела за 2,85. Маската след два месеца. Никой в махалата, а може би и в целия град нямаше такива неща.

През 71-а пък пак от ЦУМ купихме сингапурска бира в кен. За пръв път виждахме такова нещо. Цената беше 45 стотинки. А Токайското вино струваше цели два лева и 60 стотинки.

В София редовно ходехме по шкембеджийници и кебапчийници. Включително на Алабинска, за която пише арх.Каразапрянов.

Планирах, като стана студент, да се изхранвам основно с шкембе чорба, но когато дойдох през 1967 шкембето беше изчезнало и трябваше да се задоволявам с пача от свински глави. Струваше 15 стотинки плюс две филийки по две стотинки... Което си беше по-евтино от купона за мензата, който беше 30 стотинки. А когато получавахме месечната парична дажба от родителите, ходехме на Вегетариана на Графа да ядем вегетарианска дроб сърма за 39 стотинки. После все описвах на мама как евентуално се прави, но не се получаваше същото.

Кебапчето беше 22 стотинки, но следващата година стана 28. Реших, че в този живот няма как да похарча толкова пари.

София беше известна и с бюреците си – с пудра захар и кисело млеко.

На Раковска малко по-късно откриха първата пицария. Пиците бяха дебели и доста далеч от оригиналните рецепти.

Срещу Операта пък откриха заведение за спагети. Хората се трупаха и чакаха търпеливо да опитат това италианско чудо.

Под Операта пък имаше добър ресторант, но пускаха само с вратовръзки. Донесохме си абитуриентските костюми със съквартиранта ми Драган, бог да го прости, и влязохме като баровци. За 10 лева общо пихме по една водка с руска салата, предястие яйца на очи и шницел за основно. Плюс вино. Дали останаха пари за десерт – не помня.

В софийската програма, стествено, влизаше и Зоологическата градина, и Детмага зад хотел Балкан. А веднъж братовчедка ни Дочка заведе по случай някакъв рожден ден цялата рода в сладкарницата на Балкан. Ядохме саралия по 45 стотинки. Това беше времето, когато за тези пари можеха да се изядат 5 шкембе чорби.

Провинциалистите си търсеха повод за командировка до София особено през декември – за да купят оттам подаръци за Нова година. И портокали.

Вече през 70-те години трябваше да посрещна някакви гости от София на Пловдивската гара, перонът беше станал оранжев – нямаше човек, който да се връща от София и да не носи поне две мрежички с портокали.

Вече през 80 те години в източните покрайнини на София имаше поне два магазина, на които им викаха "пловдивските“. Когато ходехме команадировка с коли, на връщане спирахме да напазаруваме. Имаше на пътя едно малко магазинче с продавачка -пловдивчанка. Краиеше в склада салам Амбарица – само за съграждани. На софиянци не го продаваше...

По-голяма част от телевизорите идваха от София – от Опера до София 81.

Като студент освен закусвалните с пача ме интересуваха също така книжарниците, киносалоните и витрините на американското посолство. На витрините излагаха неща, които нямаше къде да се видят – вкл.трошичка от Луната.

По това време някъде София се разтрепери от страх. По нощите върлуваше Жоро Павето. Никъде не пишеше за него, но слуховете завладяха града...

Спираме на най-интересното. Ще продължим, живот и здраве...