©

Всичките ми роднини от Пловдив преди много години се бяха изселили от Пловдив и живееха в София. Баба ми Мария полагаше огромни усилия да ме престави пред всички. А те бяха десетки.За да ги обходим, трябваше много време. Където отивахме, бяхме посрещани винаги много сърдечно и с много радост.Тогава научих цяла София, нейните улици, разбира се в центъра. Почти всички роднини живееха в стари къщи или кооперации.

Леля Катя Ламбрева живееше на "Витошка", един красив софийски булевард,в огромен апартамент, на четвъртия етаж ,пълен със стари ме бели. Сградата кямаше асансьор. Тя живееше с брат си,часовникар, който почина рано.Беше дребна жена и ми изглеждаше много възрастна, не знам на колко години е била.

И тя беше от потеклото на поп Милан от с.Гълъбово.Известният пловдивски музикален педагог проф.Трендафил Миланов е внук на поп Милан.

Много ме впечатляваха най различните часовници останали от брат й часовникаря, с когото живееха заедно до неговата смърт. Какви ли не часовници имаше там. Пеещи, свирещи, с кукувица. Големи като шкаф с височина 2 м..С махало. Под стъклен похлупак, будилници. Тя казваше, че всички работят,но нямаше кой да ги навива. Тя навиваше само три,четири от тях. Цял музей на часовника

Апартаментът й беше пълен със старинни мебели, много красиви.Но най-голямо впечатление ми правеха стотиците часовници. На нощното и шкафче имаше един много красив часовник. Беше под похлупак от кристално стъкло. Всичките му части бяха позлатени.На всеки половин час издаваше приятен звук - някаква мелодия, целите часове отбелязваше с биене.

Съвсем наблизо беше ресторант "Червено знаме",където леля Катя ни канеше на обед или вечеря.Минаваше за един от хубавите ресторанти в София.

Често гостувахме на леля Катя. Тя обичаше да ни гощава с фасул, но фасул от с.Гълъбово , недалеч от Пловдив за който казваха, че бил най вкусен, най хубав. Имаше го от с.Гълъбово, където обичаше да ходи, за да си припомни рода си.

Често ходихме на гости и у леля Мери. Леля Мери беше роднина на Иван Битраков. Мъжът и бе починал одавна, живееше със сина си Асен в кооперация на ул."Граф Игнатиев" и ул."Шишман" Леля Мери беше на около 60г,.но винаги беше облечена много изискано,модерно независимо дали е вкъщи или на улицата. Имаше доходи от апартаменти под наем. Но предпочиташе и намираше начин да печели пари и по други начини по онова време.

Беше отворила шивашко ателие за дамски поли на солеи. Беше си внесла машина от Букурещ за изработване на солеи. Може би затова и викаха Мери от Букурещ. Винаги имаше много клиенти, работеше много. До късно подържахме връзка с леля Мери .И тя ни гостуваше в Пловдив по време на панаира. Ателието и се казваше "Мери Шик".

Ходихме на гости и у леля Митя, снаха на проф.Балабанов. До нея се отиваше с тролей, на който се радвах,беше различно от трамвайте.

От баба ми научих не само софийските улици но и техните стари имена.Баба ми не искаше да знае и помни новите имена променени от настъпилия социалистически строй.Когато след промените през 1989г.върнаха старите имена на улиците, нямах никакъв проблем, знаех ги.

Много често гостувахме у леля Бени.Тя се казваше Ана ,но всички я наричаха Бени. Тя си беше чиста пловдивчанка, но отдавна изселила се в София.

Често преспивахме при нея.Тя живееше с мъжа си,и децата си Ваня и Николай на бул."Толбухин", в кооперация

точно срещу зоологическата градина. От прозореца се виждаха позлатените кубета на "Александър Невски". Нощно време се чуваше ревенето на лъвовете.

.По късно се преместиха да живеят на ул.Сан Стефано, до Докторската градина, недалеч от сградата на Българската национална телевизия. Наоколо бе пълно с гугутки, които цял ден гукаха без спиране .Наблизо беше паметника на Съветската армия. Все исках баба ми да ме води там, но не защото самият паметник ме интересуваше, а защото там на скулптура бе подробно изобразен един мотоциклет.Тогава все още мотоциклетите бяха рядкост.Там можех дълго да наблюдавам мотоциклета и като се прибирахме вкъщи веднага сядах да го рисувам.Мотоциклетите много ме привличаха.

Мъжът на леля Бени се поболя и рано си отиде.Беше журналист по професия.Рано си отидоха и децата й Ваня и Николай. Ваня беше стюардеса. Николай си отиде като студент при нещастен случай при една студентска бригада. На същата стълбищна площадка живееше братът на леля Бени,чичо Грую с жена си Димитрия,лекарка и дъщеря им Тонито, моя връстничка,архитект по професия.

Гостувахме и на леля Стела,която живееше до паметника на Васил Левски .Трамваите там при завоите така ръмжаха и стържеха,че нощно време не можеше да се спи, поне аз. Но леля Стела не се смущаваше,беше навикнала.И леля Стела беше роднина на Иван Битраков.

От къщата на леля Сийка до центъра отивахме с трамвай №3,слизахме на Централна баня,до джамията. Билетчето за трамвай стуваше 2 ст.,за тролей – 4ст.Трамваите бяха голяма придобивка за София, внесени някъде около 1905г.

Трамваите бяха много редовни и почти никога не баха препълнени с пътници. Имаше мотриса, която теглеше още два вагона.Трамваите бяха червени на цвят производство на СИМЕНС и пътуваха винаги с отворени врати, които бяха плъзгащи. Отвън от двете страни на вратите имаше две месингови вертикални дръжки, за да могат пътниците да си помагат при качване и слизане. Интересно беше, че трамваите имаха врати и от двете си страни.

Когато имаше футболни мачове на стадион Васил Левски, трамваите се препълваха с хора. Можеше да се видят по 10-12 души стъпили с единия си крак на стъпалото на трамвая, висящи навън.

Трамвайте се управляваха от ватман, който стоеше прав. Имаше две ръчки, едната се въртеше в кръг издавайки звук като при навиване на часовник. С нея се спираше. Другата ръчка ми приличаше на махало .Всеки вагон отпред и отзад имаше един кръгъл фар, който почти нищо не осветяваше. Отпред всеки трамвай си имаше своя номер. Отпред и отзад,горе на покрива имаше две кубични снетещи пирамидки,на които беше написан номерът на трамвая за да се вижда отдалече.

При потегляне ватмана дърпаше една връв за да предупреди пътниците.Чуваше се звук дан,дан,дан.Вътре вагоните имаха отпред и отзад по едно преддверие, затварящо се с плъзгащи врати.Тук седалки нямаше. Когато се мръкнеше тук светеше лампа с тъмно синя светлина. Седалките вътре в мотрисата бяха от двете й страни, по един ред, дървени. На всяка седалка имаше месингова дръжка за хващане на правостоящите.Над седалките имаше една тръба захваната за тавана.На нея бяха закачени кожени ръкохватки, за които можеше да се хванеш. В трамваите винаги силно миришеше на дизенфектанта карбол.

На пода на трамвая имаше наковани летви с размери 3/3см.и още толкова разстояние между тях.За дамите с обувки с високи токчета не беше удобно.Трамваите се движеха денонощно, като през нощта минаваха по-рядко..Билети се купуваха от кондуктор с кожена чанта и клещи за перфориране на билетите.Той имаше определено масто, но рядко го ползваше.Зимата трамваите не се отопляваха.

Най-дълго се пътуваше до Княжево с трамвай №5.Тръгваше от спираше до църквата св."Неделя".

Имаше и автобуси, но те извършваха превоз до близките села.

Арх.Олег Каразапрянов

oleg5@abv.bg

25.01.2023г.