От ден на ден дискусията в Пловдив относно съдбата на монумента Альоша става все по-разгорещена, особено след внесеното в Общинския съвет предложение от съветници на ПП-ДБ по темата, и внесеното след това предложение на ИТН за референдум. Същевременно група граждански организации инициират общоградско обсъждане на проблема.

ДА ПРЕВЪРНЕМ ПРОБЛЕМА ВЪВ ВЪЗМОЖНОСТ, ДЕФЕКТА В ЕФЕКТ

Очевидно има сериозен проблем и разцепление в обществото, стане ли дума за премахване на съветските и изобщо социалистическите паметници. И той е защото, безспорно, не сме си свършили работата. Не проведохме - или най-малкото не довършихме – сериозния разговор, спокойния и отговорен обществен дебат за тоталитарния строй, от който излязохме. Да, като че постигнахме консенсус за недопустимостта на диктатурата и тоталитаризма, но по-общите въпроси, свързани със социализма, антифашистката борба и други, останаха необговорени. Явно не ни стигна упоритостта, смелостта, желанието да изчистим някои от тях, с цената на нелеки противопоставяния, на неизбежни конфронтации. А и на по-дълбоко интелектуално усилие. (Затова срещаме и немалко млади хора, напълно неориентирани относно същността на тоталитарния строй и лесно подвеждани от спекулативни тези.)

Днес виждаме и в Пловдив - сблъсъкът е челен, позициите са непримирими. И нито едно от предлаганите крайни решения ("да се премахне/да не се пипа“) не се ползва с одобрението на мнозинството.

Всяка от страните има своите сериозни доводи (добре известни са, няма да ги повтаряме). Не мисля, че "властта“ просто трябва да реши и отсече: “ЩЕ бъде така и така!“, нито пък само някакви експерти – архитекти, художници или историци – да решат от името на обществото. Трябва гражданското общество да има думата – да, заедно с експертите... И не става дума просто за едно допитване, една повече или по-малко представителна анкета сред пловдивчани – да ги питаме "за“ ли са или "против“, референдумите са тежък и опасен инструмент.

Нужен е истински дебат, който да накара хората поне да се замислят, всеки да погледне и от друг ъгъл, да усети сложността на проблема. Да огледа проблемния възел от няколко посоки.

ЦЕЛТА : Да потърсим новаторско, евристично решение – не компромис, дразнещ всяка от страните, а такова, което не просто ще удовлетвори повечето граждани, но ще провокира и издигне разбирането им за история, памет, достойнство, приемственост, естетика и пр.

Търсим не компромис, а евристично, почти консенсусно решение. Но КАК ?

Методът, който предлагаме, е представително Гражданско жури, една жребийно подбрана представителна извадка, която обстойно и спокойно да обсъди възможностите и с чиито решения властта да се съобрази. Още повече, че именно Пловдив има добър, пионерски опит с тези форми през периода 1999 -2002-ра г., (конкретният "Пловдивски“ модел, чиито автори сме с Цветозар Томов, бе представен с успех в Европарламента в Страсбург), а негова разновидност бе приложена с Областната администрация и през лятото на 2023 г. за решаване на проблеми на областта1.Решенията на Гражданското жури трябва да бъдат потвърдени (по специална методика) от органа на властта – т.е. Общинският съвет.

Това е РАДИКАЛНА стъпка в за развитие на гражданска (не само партийна) демокрация.

---

Възможно ли е изобщо да разберем и двете страни?

Да, паметникът дразни чувството ни за достойнство, защото го намираме за символ на съветския ботуш, наложил тоталитарен строй и причинил смъртта на хиляди невинни. Каква "освободителка“ ни е Червената армия, това е чиста гавра...

От друга страна Червената армия е призната и в Западна Европа за освободителка от нацизма. А почитта към падналите във войни солдати е част от цивилизацията ни (у нас почти няма такива от ВСВ, но пък с милиони има паднали в недалечни земи).

Не бихме ли могли, без да изглеждаме на мнозина като варвари, рушещи паметници, да премахнем тоталитарното идеологическо внушение на паметника, като не само го "десакрализираме“, но дори го превърнем в ефективен разобличител на едни отречени ценности и практики? При това по модерен, атрактивен и значи – работещ и за младите поколения начин...

...Преди 30-на години, май през 1994-та, като лидер на пловдивско НПО организирах първото градско обсъждане на бъдещето на Альоша и Бунарджика в Младежкия дом. Разбира се, бе гореща и разпиляна дискусия... Като водещ поддържах тезата за запазване на паметника, но преобразуван, поставен в друг, нов контекст, който да промени до голяма степен възприемането му, но като допусне при определени условия и възприемането му от желаещи и по стария начин.

Представях се нещо такова: - надписът под паметника се прикрива (не се унищожава, а остава достъпен при определени условия). Ново, оригинално дизайнерско решение закрива долната част на паметника – а може би частично, като ефирна мрежа/воал? или друго интересно решение - и фигурата нагоре. Най-важното - НОВ, по-голям основен текст обяснява на посетителите нещо като:

"Този паметник изразява сервилността на завзелата властта след 1944 година и установила диктатура Б К П към Москва и съветските и господари, в типичния за епохата стил на ......... (героична помпозност или друго). Значителна част от обществото по това време (50-те години) наистина е смятало Съветската армия за освободителка на Европа от нацизма, с по-големи заслуги от другите анти-хитлеристки сили и напълно е приемала подобни паметници (позиция, която след 1990-та г. е преосмислена, включително и поради обществената достъпност до множеството нови данни за престъпленията на съветския тип тоталитаризъм в Европа, ала паметникът е запазен като свидетелство за епохата).“

Като в това новооформено пространство около подножието на паметника биха могли да се развият и някои допълнителни разяснения относно тоталитарния строй у нас след 1944 г.

Използвайки модерни, ефектни, необичайни творчески решения на пространството, така ние не само ще "десакрализираме“ и обезвредим едно остаряло, нежелано идеологическо въздействие, (впрочем, не просто ще осветим по-точно истинската роля на СССР и неговата армия, но и ще допринесем за разясняване духа на епохата у нас и методите на БКП).

Без да прибягваме към фрапантното му разрушаване, съпроводено, впрочем, и с множество неясни отсега тежки технически, финансови и чисто правни проблеми (по случая конкретно с Альоша има и решение на Върховния Административен съд от 90-те години). Защото с времето в съзнанието на хората много паметници променят значението си, те се "обживяват“ и придобиват друг, нов живот – често различен от замисъла на създателите. В някаква степен това ВЕЧЕ се е случило тук, пловдивчани на практика са преобразили паметника, срутвайки помпозността му, насищайки го с друго съдържание, което не изисква непременно унищожаването му. (Подхвърляната идея за "само преместване“ на паметника – в някакъв Парк на тоталитарното изкуство – в случая изглежда почти невъзможна, и не само защото е групов паметник на културата, част от ансамбъл. Ще остане тогава и възможността да е място за поклонение на хора с носталгия по тоталитарния строй, обединени от чувството им на "жертви“.)

Така обществените дискусии около монумента и преобразуването на контекста, в който той се възприема, могат да се превърнат в силен старт и за една по-цялостна кампания за образоване на съгражданите ни в демократичен дух и трайно, консенсусно преосмисляне на миналото. Ето как от проблема може да се родят нови възможности за развитие, а не да се превръщат разделителните линии в пропасти.

Николай БЛИЗНАКОВ

1111 (Неотдавна тези модели получиха подкрепа и указания от Съвета на Европа -Препоръка CM/Rec(2023)6 на Комитета на министрите до държавите-членки за съвещателната демокрация – 06.09.2023)