©

Няма дебат на тема "Трябва ли Трети март да остане национален празник?“ и да не се чуе гневен глас: "Ако не беше Русия и Трети март, сега щяхте да носите фесове, жените ви – шалвари и да говорите на турски!“

Разните либерали и неолиберали подминават тази версия обикновено с насмешка, но дали няма нещо вярно в това?

Както е известно, "ако“ в историята няма, но все пак нека да помислим – какво би станало, ако Дядо Иван не беше ни освободил? За пример може да ни послужи историята на българското село Караузункьой. То се намира някъде в Източните Родопи – далеч от всякакви пътища.

Когато руските войски минават през цяла България, за да възвестят свободата ни, навсякъде са посрещнати с хляб и сол. Но те подминават Караузункьой. И хората там не разбират, че е дошла свободата. Продължават да мислят, че са под турско робство и мъжете носят фесове, а жените – шалвари. Децата говорят на турски. И така – години. Някои се чудят защо никой не им събира данъци, но си траят.

Чак на Девети септември 1944 година Червената армия и партизаните минават през селото и обявяват края на робството. Селяните се кръстят свободно и викат "Хош гелдин, братушки!“

Хвърлят фесовете си нагоре и повече не ги слагат на главата си.

Така Русия ни освобождава втори път.

Селото се прекръства на Московци, организира се ТКЗС, хората забравят турския и започват да строят социализма. Новите свободни българи даже се включват активно във Възродителния процес, помагайки на жителите от съседните турски села да осъзнаят българската си идентичност.

Откакто България стана член на ЕС обаче, селото започва да запада. Някои от последните останали жители се взират в далечината и чакат Червената армия отново да дойде и да ги освободи – сега от евроатлантическо иго.

Други обаче са горди, че са селото е било най-дълго време в робство.

Те искат като национален празник да се върне Девети септември.