©

Роден съм в Пловдив, но до седмата си година на моя живот бях софиянец. Седем лета там растнах,в София. По точно на ул."Болен Дойчин"№4, която по късно стана ул."Преображенско въстание" От тези години са и моите детски спомени, към които винаги се връщам с радост.

Тогава, преди повече от 66г., тази уличка беше в покрайнините на София, в кв.Захарна фабрика, макар,че вече нямаше никаква фабрика. Най забележителното нещо наблизо беше църквата "Св.Троица", разположена в един много красив парк. Много красива църква, винаги се спирах да я гледам.

Паркът тогава ми се струваше огромен. Имаше големи красиви дървета, храсти и много цветя. Имаше и малко езеро в живописни форми. Над езерото минаваше малко дървено мостче, направено от брезови дървета. Около езерото бяха насадени нежни брезички и върби , чийто клони се потапяха във водата. Чуваше се пеенето на много видове птици. Шум от автомобили нямаше, защото почти нямаше автомобили. Въздухът бе чист. Чуваше се от време навреме само камбанката на спиращия до градинката трамвай, която известяваше потеглянето на трамвая. Улицата по която се движеше трамвая беше павирана и се казваше "Цар Симеон", една много дълга софийска улица.

От трамвайната спирка до къщата, в която живеех, се вървеше около 200-250м. Тротоари нямаше, но бяха очертани с бордюри. Улиците бяха с нещо като макадам, изронен,издълбан и при дъждовно време се изпълваха с огромни трудно за преминаване локви.

Към улицата парцелът беше ограден със стара,разкривена дъсчена ограда. Входната врата също беше дървена, но имаше "сръбска брава", която никога не се заключваше. Оградата беше висока малко повече от метър и от вън се виждаха едни много красиви гергини. Те бяха в предния, официалния двор красивите едри гергини, бели, пламтящи червени, жълти, лилави.

В двора зад къщата или задния двор нямаше такива красиви неща, но беше интересен за мен. Може би защото беше изоставен,запустял. Някога някой беше правил алейки широки около метър оформени от малки циментови бордюрчета, някои от които вече бяха изкъртени, повредени. Този двор почти нямаше ограда, ако не се смятаха дървените колове, полуизгнили, едва крепящи се на опънатата бодлива тел, които по скоро служеха да означат границите със съседите .По тези граници със съседите някой някога беше насадил малинови храсти. Никой не се грижеше за тях. В края на лятото беше пълно с узрели сладки малини.

От сухите стебла на малините си направих една много красива къщичка. Стеблата лесно се режеха с остър нож. Къщичката имаше прозорци, врата даже и комин.

В махалата нямаше деца с които да си играя. анимавах се сам,не изпитвах скука.

Най-забележителното нещо в този двор бяха многото крушови дървета.Вързваха плодове ,зрееха, наедряваха и в края на есента беше пълно с круши. Но крушите бяха твърди като от дърво, не можеха да се ядат,знаех това, но въпреки всичко все се изкушавах да откъсна някоя круша, да я наръфам и после да я захвърля. Тези круши след като престоеха около месец два увити в хартия, подредени в касетка, ставаха много крехки, сочни и много сладки.

В този двор беше къщата. Едноетажна,доста масивно изградена за времето си. Етажът беше повдигнат на около метър и нещо от терена, а под него имаше зимник.До етажа на къщата се стигаше по едно циментово стълбище със 7-8 стъпала, което нямаше парапет. Стълбището завършваше с входна площадка. Под него беше входа към зимника.

В къщата се влизаше се в широк около 2,5м. коридор постлан с черга. В него от дясно имаше тоалетка с голямо кристално огледало, в което никой не се оглеждаше.

От ляво и от дясно ва коридора имаше по две стаи.В дъното на коридора имаше вестибюл с голяма маса с виенски столове, голям орехов бюфет с подредини кристални чашки, кани и малки чинийки за сладко за гости. Имаше и една крачна шевна машина "Singer" покрита винаги с капак.

От вестибюла имаше врата към нещо като кухня и едно коридорче, което водеше към банята и тоалетната. Софийската вода тогава беше много студена, ледена, но беше много мека, идваше от Рила. Когато си миех ръцете те направо измръзваха.

От лявата страна на къщата живееше леля Анета с мъжа си чичо Йотко, българи, родени в Скопие. За чичо Йотко имам много слаби спомени, отиде си, когато бях много малък. За него единствено си спомням, че все играеше на карти с приятелите си. Когато той почина и го положиха в ковчега, видях как леля Анета сложи едно тесте карти до него.

При леля Анета често пребиваваха нейните племенички от Берковица - Мимито и Анито. Мимито беше студентка в Софийския университет. Учеше история. Понякога разказваше наученото на глас и аз обичах да я слушам. Спомням си, че запаметяваше една формулировка за марксизма-лененизма. Сигурно е било много важно да я запамети точно и доста я повтаряше на глас.Запаметил съм я, без да я разбирам, и един ден най неочаквано я изрецитирах точно, дума по дума.

Мимите,беше по дребна, леко пълвичка с очила. Беше старателна студентка, учеше много. Но това не й пречеше да се занимава с мен, да си приказваме,да четем нещо заедно.

Сестра й Анито беше слаба, стройна и ми изглеждаше много красива, но науката никак не я привличаше. Все се обличаше с нови дрехи. Вече имаше приятел в София, даже веднъж го доведе да го видим. Беше летец и това много ме впечатли.

Леля Анета и леля Сийка имаха далечна роднинска връзка чрез мъжете си.

Тук,в тази къща от дясната и страна живееха леля Сийка, сестра на бащата на майка ми с мъжа си свако Ваньо. Така се обръщаха всички към него – свако. Здрав си го спомням много смътно.Той имаше интересно минало. Като поборник беше претърпял много незгоди в живота. Иван Михайлов Битраков с псевдоним Зима е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.Писано е за него в УИКИПЕДИА,но годината на неговата смърт не е вярна.Той почина през 1955г..