©

Най-добре усещам живота когато пътувам. Особено по дългите пътувания понепознати пътища и странни страни и държави.

За град Краков бях чувал и чел много, знаех че е един много красив град, изпълнен с история. Привличаше ме този град и затова реших да отида на място, да го разгледам да подишам въздуха му, да се срещна с жителите му, да се разхождам.

От Пловдив тръгнах в един пролетен ден, средата на месец май. Пътувахме заедно със сестра ми и нейния мъж, лекари.

От Пловдив до Краков по най краткия път е около 1500км., но за да е емоцията по силна и по пълна реших пътя ми да мине през западната част на тогавашния Съветски съюз, въпрекиче пътят се удължи с още 1500км. И не съжалявам. Преживяното беше впечатляващо и то толкова голямо, че след две години повторих същото пътуване ,почти по същия път. Вероятно на пръсти се броят хората, които предприемат такова пътуване с автомобил през далечните 1977г. и после след две години отново - за да се уверят във видяното при първото пътуване.

Изненадите бяха преди всичко от пътуването през Съветския съюз. Изненадите бяха не само за мен, но и за руснаците, защото за тях беше непонятно да видят българин тръгнал да прекосява СССР със запорожец.

.Тогава нямаше украинци,молдовци и др. - всички бяха руснаци.

Предстоеше ми да измина повече от 7000 км.Бяхме трима, но само аз можех да шофирам. Шофирането не ме притесняваше, нито ме уморяваше.

Днес изминаването на 1000км.за денонощие не е проблем. Автомобилите са други, пътищата са други и може да се подържа средна скорост 80-90км./час. Но тагава ако постигнеш средна скорост 40-50 км./час със ZAZ 966 наистина беше успех. Времето за пътешествито беше ограничено и се налагаше да се пътува и през нощта.

Запорожецът го имах от 4-5г.и вече отлично можех сам да се справя с всякакви ремонти по него,имах всички технически познания за устройството му. Само трябваше да имам необходимите резервни части. Той нямаше тайни за мен.

Взех най необходимите резервни части – два комплекта чукче и наковалня, бобина за високото напрежение, платно за бензиновата помпа, две вътрешни гуми, всякакви лампи, три ремъка за двигателя задължително руски, туба с масло, лепенки за гуми "топ", две туби за бензин.и колкото можех инструменти.

И така,една майска сутрих потеглихме.

.Пътуването за чужбина се уреждаше чрез тогавашния Туринг клуб, откъдето ти даваха нещо като паспорти във вид на едни малки бели книжки, на които на границата бяха проверявани и на тях слагаха печати. На едно гише в турингклуба даваха и валутата.

Искам да отбележа една интересна подробност.

Оказа се за мое учудване, че уреждането на едно самостоятелно пътуване с лек автомобил до Съветския съюз не е безпроблемно. През онези години по лесно беше да те пуснат да пътуваш с амтомобил до Западна Германия, отколкото да СССР. Защо ли беше така?!

Имаше екскурзии до Москва, Ленинград , при които всичко беше уредено – хранят те, водят те да видиш най хубавото.

Но аз исках друго, исках да видя тези места, които бяха недостъпни за всеки един чужденец, да се срещна с обикновените руснаци, да видя как и къде живеят. Успях да видя много неща, които съм описал,но има неща,които ще премълча.Умишлено.

Сега, след като са изминали около 45г.дали нещо се е променило?!

Някой беше казал,че в Русия за 200г.нищо не може да се промени,но за една нощ всичко може да се преобърне.

За моето пътешествие всички трудности бяха преодоляни с доста мъки, познати и приятели.

Денят беше слънчев,приятен за пътуване. Бързо минахме прохода Шипка. На грницата на Русе всичко стана бързо. Румънските митничари питаха дали носим пушка, даже повдигнаха задната седалка на автомобила??

Продължихме през Бъзъу и стигнахме до гр.Фокшани. Тук спряхме за почивка и открихме едно красиво градче с хубава архитектура. Дори намерихме хотел, в който пренощувахме. Сутринта се събудихме от маршируващи войници, които пееха от Операта Аида хора на евреите.

В Румъния пътищата баха доста по-добри от българските. Най хубавото бяха километражните им камъни, поставени на всеки километър. На всеки един камък пишеше колко километра остават до най-близкия град и колко километра си изминал от града от който си тръгнал. Целта ни беше гр .Кишинев. На границата със Съветския съюз пристигнахме късно след обед към 18 часа. Пред нас имаше поляци двама мъже с две жени, пътуващи с Фиат 125.

След нас нямаше никой .На граничния пункт нямаше жива душа. Бариерата беше спусната и не ни оставаше нищо друго освен да чакаме. Мръкна. Някъде към 22 часа се показаха румънските митничари, подпечатаха паспортите на поляците и ги пуснаха да преминат. Дойде нашия ред.Погледнаха в колата. Единият ме попита "ти Иван ли си и има ли пушка?!". След което подпечатаха малките книжки - паспорти и ни пуснаха.

Спряхме пред бариерата на граничния пункт на Съветския съюз. Пред нас бяха поляците. Дълго време никой от съветските граничари не се яви. Стоим и чакаме. Беше вече полунощ,когато се появиха граничарите.

Започнаха да проверяват полската кола. Изкараха хората от колато и ги отведоха някъде. Двама души основно претършуваха колата им отвътре. Повдигнаха я на подемника и започнаха да мушкат едни дълги шишове в долната и част. Не знам какво търсеха. Пуснаха ги и дойде нашия ред. Всички се притеснявахме след видяното.

Питаха ни дали носим злато,за наше учудване. Нали всички купуваха евтино злато от Съюза?!

В дамаджана си носехме вода за пиене. Единия граничар веднага грабна дамаджаната с въпроса "Ето водка?" Махна тапата и помириса. Остана разочарован. Съветските граничари бяха много любезни и дружелюбно настроени към нас.Наричаха ни братушки, все ни се усмихваха приятелски.

Напуснахме граничния пункт и попаднахме в непрогледна тъмнина. Фаровете осветяваха пътя, но не се виждаше нито знак, нито указателна табела. Нямах представа накъде се движим.Така около час и повече и нищо ново. Пълна неизвестност. Пътната настилка беше нещо като асфалт, но отгоре посипан пясък или филц.

Видя се слаба светлина.Стигнахме до един ЖП прелез. Кантонерът стоеше отвън - вероятно чакаше преминаването на влак. Попитах го колко километра има до гр.Черновци. Каза ми ча са около 50км. и това ме успокои, защото си представях хотел, ресторант,стая и баня.

Преди години градът се наричаше Черновци,а сега защо го наричат Черневци?

Продължих обнадежден. След известно време отново се появи слаба светлина и пак ЖП прелез. Попитах кантонера за оставащите километри.Според него до Черновци имало около 400-500 км. Чувствах се безкрайно изтощен. Паркирах близо до кантона и мигновено заспах.

Събудих се от преминаващ товарен влак с безкрайно много вагони.Спътниците ми вече бяха будни.Оглеждах се и не можех да се освестя, не знаех дали не е още сън.

Грееше хубаво топло слънче. Излязах от колата, поразходих се. Последва закуска и потеглихме отново.

Пътят наистина беше необичаен.Широчината на асфалтовия път беше около 9м., съвсем прилична широчина. Отстрани имаше затревена ивица широка около 5-6м.и още една разорана ивица с широчина около 10м. По късно разбрах,че тези ивици са направени за движение на танкове и военна техника.

Пътни знаци имаше, но те бяха поставени в края на зелената ивица и фаровете не можеха да ги осветят, за да се видят нощно време, а и те не бяха светлоотражателни.

Целта ни беше гр.Лвов,но първо трябваше да минем през Черновци, най близкия град.

По пътя изненадите не спираха.

Бензинът привършваше и трябваше да зареждам. В едно село попитах за бензиностанция. Имало на излизане от селото. Излизам от селото и гледам цистерна на колела.Оглеждам се, но няма никой. От цистерната излиза маркуч с пистолет. Взимам пистолета и започвам да пълня резервоара. Цената за литър е 2 копейки.Парите се слагат на една поличка на цистерната. Слагам 1 рубла и потеглям. Оказа се,че това са доста обичайни бензиностанции.

Една друга бензиностанция по приличаше на бензиностанция .Имаше надпис "Заправочна". Имаше и служителка, една едра жена,стояща в дървена будка. При нея ставаше пащането. За пълен резервоар се оставяше по рубла. Имаше бензиноколонка с маркуч и пистолет. Пускам пистолета, в резервоара.потича силна струя, резервоарът се препълва, искам да го спра, но не става.Измъквам го от гърловината на резероара,а струята бензин облива всичко наоколо. Отивам при жената от будката и започвам да се извинявам за случилото се. Тя спокойно ми казва "ничево,ничево" и разбирам, че е трябвало да насоча пистолета в близкия варел и там да се излее излишнато гориво. От бензиноколонката можело да се зарежда 10,20,30,40 и повече литра бензин.Но не по малко от 10литра.

Пристигнахме в гр.Черновци. Намерихме хотел, в който можеше да пренощуваме. Хотелът имаше доста европейски вид. Беше скоро построен на три,четири етажа. Отвътре с рецепция и просторни хотелски стаи стаи. Пред него имаше паркинг, където и паркирахме. Моментално на колата буквално се налепиха млади мъже с въпросите: "дънки есть,туфли есть?".Както внезапно бяха дошли тези хора, така и внезапно изчезнаха. Към колата се приближаваха двама мъже с червени ленти на ръката.

Пътувахме из Украйна, но никъде не чух някой да говори на украински език. Явно всичко това е било Съветски Съюз.

Пренощувахме в хотела.

Новият ден беше прекрасен,топъл,слънчев. Природата се събуждаще от зимния си сън. Птиците пееха.

Продължихме за Лвов.

Спираме за почивка. Наоколо няма населено място,но незнайно от къде се появява млада жена. Вади от сутиена си златни накити, обеци, гривни и ни ги предлага да ги купим.То тя май нямаше сутиен, а някаква торбичка в пазвата, където държи бижутата.Почти навсякъде, където спирахме по пътя за почивка, се появяваше по една такава жена.

Милиционери се срещаха по пътя, скрити в храстите както в България, но като видеха българска кола, не се занимаваха с нея. Братушки!

По пътищата имаше едни специално направени бетонови конструкции високи 5-6 метра,на които имаше поставени автомобили на водачи, нарушили движението по пътищата. Имаше табела с написано име на нарушителя и неговото нарушение.

Явно за назидание. Много рядко се случваше да се разминем с някоя кола, движение на коли почти нямаше.Само някой камион. По пътя видях трактор, който на задните си колелета нямаше гуми и се движеше по капли. Видях един селянин, който си беше направил обувки от автомобилни гуми, привързани с върви към краката му.

Села имаше но раздалечени на много километри едно от друго. Понякога пътят минаваше през самото село.Къщите бяха малки,бедни. Селото имаше само една асфалтирана улица.

До Лвов имаше още много път. Предполагах, че ще пристигнем в късния следобед, но пристигнахме по тъмно .Беше ми трудно да се ориентирам, почти нямаше осветление, а и хора нямаше за да ми покажат хотел. Карах бавно из града и търсех хотел. По едно време усетих, че някакво превозно средство се движи след нас със загасени фарове. Спрях. Превозното средство се оказа мотор с кош и двама милиционери, които ме попитаха: "Вьй що,разведку ли делаете?" Огледаха колата и като видяха,че сме българи, станаха приятелски настроени. Веднага ни заведоха до Интерхотел, чужденците можело да пребивават само в интерхотели. Очаквах да видя някакъв осветен хотел, но хотелът беше съвсем тъмен. Колата трябваше да я оставя в специален паркинг ограден с висока тухлена ограда и пазач, който милиционерите разбудиха.

Хотелът беше тъмен и със заключени врати. милиционерите събудиха персонала, който ни посрещна много любезно. Една жена ни каза да се качваме по стълбището нагоре и изчезна. Качихме се по стълбището на едикой си етаж. Полутъмно или по точно тъмно. Зад едно бюро стоеше жена,която ни заведе до стаята. От нея за 4 копейки си купехме газирана вода в шише със сифон.

Имах нужда само от легло и завивки. Наврях се в него и моментално заспах. Към 5 часа ме събуди радиоточката, окачена на стената. От нея гърмяха някакви съветски маршови песни. Искаше ми се да я изхвърля през прозореца.

На сутринта жената,окоято ми продаде газираната вода, поиска да и продам вълнената си жилетка. Дали наистина искаше жилетката или това беше знак за нещо друго?

Град Лвов не е за пропускане. Не очаквах,че по улиците му ще видя много на брой прекрасни сгради. Строени преди Втората световна война. Архитектурата на тези сгради, макар и неподържана, беше чудесна. В най различни стилове, но не бутафория, а истинска архитектура. Прекрасно изпълнени фасади с много орнаменти. Само на една сграда можах да видя стълбището. Стъпалата,парапетът, лампите бяха изпълнени с голямо майсторство. Изключително красиви.

Входната врата на къщата спря вниманието ми. Беше изпълнена от няколко вида дървесина – дъб,орех,бук. Обковът – дръжки на бравата, панти, шпионка беше от месинг, изящно изпълнение, произведение на изкуството.Кои ли са били собствениците? Явно са били хора заможни и с вкус.Или останало наследство от германците, които са населявали тези земи?

арх.Олег Каразапрянов

19.05.2023г. oleg5@abv.bg