 © |
До седмата ми година по голяма част от времето премина в София. Там живееха моите най близки роднини. Много обичах да се виждам с братовчедка ми Ваня. Тя беше доста по голяма от мен и вече работеше като стюардеса. Пътуваше навсякъде по света. Тя живееше в София, близо до Докторската градина,срешу бирената фабрика и до сегашната Българска Национална Телевизия. Ваня ми носеше шоколадчета "тоблерон" и кока кола, които в България бяха съвсем неизвестни за българското население. Но не затова обичах да се срещаме и приказваме. Обичах тя да ми разказва за пътуванията си със самолет, за работата на стюардесите, които се грижат за пътниците по време на полет, как разнасят в самолета напитки и храна. От нея бях запознат с всички подробности при пътуването със самолет. Всичко ми се виждаше много интересно, приятно и даже съблазнително. Не бях летял със самолет. От училище срешу 10 лева веднъж ни возиха с вертолет и това беше до тогава единствения ми полет в небесата. Лятото предстоеше да почиваме на море в Бургас. За моя най голяма радост родителите ми решиха до Бургас да пътуваме със самолет. Доста дни пред да заминем купиха билети от тогавашнато ТАБСО. Нощта преди пътуването от вълнение не спах цяла нощ. Представях си всичко. Щяхме да пътуваме с майка ми и сестра ми. Баща ми не можеше да излезе в отпуска. Приятелка на майка ми щеше също да пътува с нас със сина си Генчо. Сутринта рано около 7 часа баща ми отиде да вземе такси, което да ни закара до ТАБСО. Натоварихме на таксито куфара, чантите и разбира се сламените шапки за плаж с голямата периферия. Бързо стигнахме от Понеделник пазара до ТАБСО, което се намираше тогава на ул."Гладстон". Преди нас вече бяха пристигнали приятелката на майка ми с Генчо. На улицата ни чакаше бусчето, което щеше да ни отведе до летището. Други пътници нямаше. Летището се намираше на Асеновградско шосе. Мисля,че все още там има нещо като портал. Бусчето влезе през портала, премина през поляната и спря. Шофьорът ни каза да слизаме и да чакаме. Бях много учуден, защото нямаше никакви сгради, само едно поле и някъде в далечината някакви бараки. Денят беше юлски, доста горещ. Стояхме, оглеждахме се и чакахме. Слънцето напичаше, ставаше все по топло. Майките постлаха нешо на тревата и седнахме. Сламените шапки се оказаха безценни. Както се казва, слънцето вече преваляше, жегата ставаше все по голяма, но ние търпеливо продължавахме да чакаме. Беше вече около 14 часа , когато се чу шум от самолет, който се насочи към летището. Всички скочихме моментално,бързо прибрахме багажите и бяхме готови за полета. Самолетът кацна недалеч от нас. Към него се насочи някакъв камион с покрита с платнище каросерия. След малко камионът си тръгна и ние се насочихме към самолета .Безкрайно се радвах. Качихме се в самолета по някаква импровизирана стълба. Вътре имаше около 30 места за пътници, но повечето бяха заети с топове плат-американ. За нас предвидливо бяха оставили 5 свободни места,на които се настанихме. Предстоеше най-великият момент за мен - излитането на самолета. След малко двигателите забръмчаха и ние потеглихме. Все повече и повече се издигахме, къщите заприличаха на кибритени кутийки. Самолетът беше витлов, летеше сравнително ниско и човек можеше да вижда много неща. Беше ми забавно. Неочаквано самолетът хлътна, пропадна и аз усетих как всичките ми вътрешности искат да изскочат през устата ми. След малко полетът се стабилизира и аз се успокоих,.но не за дълго.След известно време "хлътването" се повтори. Генчо,който седеше срещу мен предвидливо извади от едно джобче на седалката найлонов плик. Хлътваниата на самолета не преставаха.Вече всичко ми изглеждаше ужасно нетърпимо и тези 45 минути на полета ми се видяха най-дългите в живота ми. Исках колкото може по-скоро да свърши този кошмарен полет, дори вече съжалявах и с умиление си представях пътуването с влак. арх.Олег Каразапрянов oleg5@abv.bg 23.07.2023г. |