©

Две коли профучават край нас, мощни, черни, с варненски номера. Странно свързани са. Пътуват с еднаква скорост, непосредствено една зад друга, задната е леко вдясно спрямо първата. Мутра и охрана, казва човекът до мен. Варненска мутра с охрана, пояснява.

А как поддържат еднаква скорост, не е ли опасно да се движат толкова близко една до друга, питам. Имат си начини, казва човекът. Тази задната сигурно го пази от стрелба, гадае човекът. Скоростта им е на стрела. Но виждаме, че катаджиите, до които стигаме след пет-шест минути, не са ги спрели. Мутрата и охраната й са прелетели край катаджиите. Тяхната полиция ги пази.

В училището на племенника ми има дилър. Тук хората, които са по-наясно от мен, сигурно се смеят - че в кое училище няма дилър. Искам да кажа, че в училището на племенника ми знаят кой е дилърът. Познават го. Имитират го как стои с ръце в джобовете, как върви, какво казва.

От уста на уста тази информация стигнала до ушите на родител, който я занесъл в полицията. Обаче оня все така си се появявал в училището, с все същата небрежна и самонадеяна походка, въобще не му личало да е имал някакви неприятности със силова институция. Истината днес е само тази, неговата полиция го пази.

Една възрастна жена ми се обади - притеснена, уплашена. Внучката й била преследвана от някакъв сутеньор. Момичето избягало, укрило се при нея. Сутеньорът обаче дебнел, разпитвал, търсел я, въпрос на дни било да я открие. Бабата искаше да напиша за случая с молба прокуратурата да се сезира, да вземе мерки по отношение на сутеньора.

Попитах бабата защо търси журналисти, защо не се обърне към полицията. В никакъв случай, каза. Внучката й обяснила, че сутеньорът е близък с полицаите, знаела го със сигурност. Ако полицаите разберат, шепнеше нервно бабата, няма да защитят внучката ми, а ще кажат на сутеньора къде се крие, вместо да му направят нещо. Неговата полиция го пази.

Един познат си купи кола. Не най-хубавата, но за него най-хубавата възможна. Още продължаваше да черпи де когото види за страхотната си покупка, когато на третия ден му я откраднаха. Почнах да го утешавам, че крадецът ще се намери, защото разкриваемостта непрекъснато расте.

До този момент неразкриваемостта при него е сто процента. Междувременно се свърза с доста хора, чиито коли също са били крадени или все още са откраднати. Сред тях и един, на когото пожалили колата, но му задигнали ремаркето. Обменяха опит, стратегии, то се оказа цяло тайнство. Казали му, че полицията много добре знае кои са крадците. Тяхната полиция ги пази.

На друг познат му крадат електричеството, за трети път. Има малък цех, който ту е електрифициран, ту не е - в зависимост от това дали са му задигнали електропроводниците. И телефонния кабел. Той се сеща за етническата принадлежност на крадците, но не и кои са самите крадци.

Полицията обаче смята кражбата за незначителна. Един от полицаите го успокоил, че "тия сега ще се юрнат да крадат от реколтата и до края на лятото ще си електрифициран, спокойно". По този начин тяхната полиция ги пази. Докато слушаше песента на Веселин Маринов, този познат установи две неща. Първо: Химнът на МВР прилича на песен на НЛО. Второ: Моята полиция ме мрази.

Понякога се разхождам вечер. Минавам през паркове, които не изглеждат безопасни, но никога не съм виждала в тях да крачи полицай. Досами детската площадка момчета със силуети на цистерни си устройват бой на кучета. Не им личи да се притесняват, а и няма от какво.

Малко по-нататък момчета с бръснати глави надигат бутилката. Като я свършат, ще се огледат за някого, от когото да си го изкарат - гнева, който гори в очите им. Няма кой да им попречи да го направят. Затова пък на спирката на такситата, на светлото - полицейска кола. С четирима полицаи. Неразделни. Подпират се на колата, пушат, лафят, разсънват се с кафенца, пристъпват от крак на крак, чакат да мине дежурството. Нашата полиция се пази.