©

Таман натирихме спекулантите, таман народът ни /с изключения на няколко безродници/ се обедини около Пилона и дойде историята с трите пържоли.

И като започнаха нови народни вълнения. Всеки момент ще се появят искания за пределни цени на пържолите, за забрана на всякакви вносни стекове и т.н.

Медиите живнаха, а ресторантьорите пък реагираха по най-неадвекатния начин, но те са галените деца на всяка власт, защото Алибегович може за две минути ще ги изкара на улицата. И колко му е да бутнат крехката като вносен стек власт.

А в цялата работа има една загадка, която само професионалистите биха могли да ни я обяснят.

Имам някакво отношение към този занаят. И знам, че една от големите тънкости в него е планирането и подготовката на изходните продукти. Да предположиш възможно най-точно какво ще консумират днес клиентите. И да се подготвиш с пресни продукти. А не в последния момент да ровиш във фризера. Или да пращаш някой до близкия магазин.

99 процента от българите нямат елементарна кулинарна култура. Когато попаднат в непозната среда – на морето примерно, те нахлуват в първия ресторант, сядат и са готови да поръчват. Смятат за просташко първо да хвърлиш едно око на менюто – ако е сложено на входа, след това на масата да го прочетеш по-внимателно. Да помнят винаги няколко базисни цени, да сравняват и така да преценят как ще им изглежда сметката. И ако има съмнения, че искат да ги цакат, просто да си станат.

Първото подозрително нещо е, ако в менюто липсват традиционните по-евтини храни – скара от българско месо, хапки, традиционни салати, обикновени ракии, българска минерална вода – а не единствено "Перие“, примерно. Видиш ли "Перие“ - вместо "Девин“ или "Михалково“ или само отлежали ракии и вносни водки - просто беж. Собственикът иска да те изнудва.

И още – задължително е клиентът, попаднал на непознато място, да се огледа наоколо и да прецени дали това заведение е посещавано. Ако масите са празни, а цялата сервитьорска работа е възложена на една ученичка, работата става съмнителна. И за едни картофки ще има да се чака, докато тръгне фритюрникът.

Затова хората казват: Ходи там, където дюлгерите ядат. Ще бъде пресно и ще наяжда.

Една година обиколих цялото Банско, докато намеря къде ядат дюлгерите. И не съжалих.

Дюлгерите едва ли ядат от "онези пържоли“.

В непознато заведение специалистите препоръчват да се поръчва проста свинска пържола – като най-оборотна. Дали собствениците на нашумялото заведение не са решили да атакуват точно тук? Защото колко ли българи подозират, че има повече видове пържоли от познатите му вратна и котлет.

Задължително се чете грамажът. И тогава може да се забележи дали цената е за сто грама. И въобще колко голяма е порцията. Даже цаца да си поръчаш, не е все едно дали плащаш за 150 грама или за 300. В случая би било "добра търговска практика“, ако в менюто под цена за 100 грама имаше добавена цена за килограм – както правят в магазините, и ориентировъчна цена за порция. В случая какво е обяснила сервитьорката – не е съвсем ясно.

Вместо да си изясни цената на грамаж ли е, какво се мери – суровото месо или опеченото, колко излиза една порция, влиза ли в цената гарнитурата, за колко време ще бъде изпълнена поръчката и т.н., българинът задава обикновено най-тъпия въпрос – "а пресна ли е ципурата?“, примерно. И получава отговор "да, разбира се“. Като че ли управителят сутринта е прескочил до Гърция и я е наловил. И никога няма да ти признаят, че рибата е купена преди три месеца.

Не забравяйте: народът е предупредил, че кьорав не трябва да играе карти.

Та в непознати заведения, където попада често човек, отишъл на море, не се поръчва – казват специалистите – неща, които едва ли някой друг е поръчал този ден. Или този месец. Например рядка риба. Стриди. Или чеверме, примерно. Тези неща може да ги има в менюто, но те са някъде из фризерите замразени. И в ограничени количества – за да не "затварят“ пари.

Бил съм свидетел как някаква компания в обикновена кръчма поръчва какви ли не риби, след което персоналът в кухнята почва да рови във фризерите и да псува. Тъй като вече са забравили къде кое се намира на дъното.

Та въпросът е какво правят тези скъпи пържоли в това заведение? Кога са купени – трябва да има фактура. Дали са в срок – или са купени миналото лято. Има вариант, разбира се, българинът толкова да е забогатял, че пържоли по 150 лева едната да са станали нещо нормално и задължително във всяко меню.

След като има наши сънародници, които пият уиски по 50 лева чашата с пура от 100 лева, защо да се излагат с проста пържола? Ама те не ходят във всяко заведение.

Тоест, загадката е как се поддържа съществуването на такива пържоли в един ресторант, който очевидно няма звезди Мишлен? И защо? Кой собственик би купил от това скъпо месо, дал 1000 лева за десетина пържоли и би ги замразил в очакване на клиент, който ще иска да се снима? Или се разчита на клиенти, които не обичат да четат менюто по-задълбочено?

И кой е експертът, който ще каже, че точно това, което са яли хората, е от онова специално скъпо месо, а не нещо 10 пъти по-евтино?

Иначе – да не забравяме – живеем в условия на пазарна икономика. Един ресторантьор може да продава, ако иска, и бутчета от майски бръмбари по 100 лева бройката.

А проверките означават просто безплатни командировки до морето.

И за да не решат да ме съдят за нещо ресторантьорите, призовавам: Пържолите може да са вносни, но морето трябва да е българско!