©

С поклонение пред паметника на Васил Левски на централната алея на Бунарджика и полагане на венци и цветя в Пловдив беше почетена 186-тата годишнина от рождението на Апостола на Свободата Васил Левски. Водещ на честването бе Златко Павлов, който изпълни три стихотворения, посветени на Апостола: "На Левски“  от Недялко Йорданов, "Левски“ от Дамян Дамянов и "Духът на Апостола“ от Любена Гаджанова, ученичка в 6 клас на СУ “Васил Левски" – Велинград, днес вече 9-токласничка.

Слово за делото и живота на великия българин произнесе Владислав Севов - журналист в БНТ Пловдив, сценарист, водещ и оператор. Носител на няколко награди за работата си като журналист и документалист. Носител на Награда "Пловдив“ в раздел "Журналистика“ за 2022г.

На общоградското честване присъстваха Илия Зюмбилев – Областен управител на област Пловдив, инж. Александър Държиков – Председател на Общински съвет - Пловдив, полковник Иван Иванов, който прие официално строя, заместник-кметовете Пламен Панов и Тодор Чонов, кметовете на райони - на "Тракия“ Костадин Димитров, на "Северен“ Стоян Алексиев, на "Източен“ Иван Стоянов, представители на общинската администрация и районните кметства, общински съветници, представители на политически и обществени организации, граждани и медии, както и доброволци на Български червен кръст, които раздаваха вода на гражданите заради високите температури.

Ритуалът се организира традиционно от Община Пловдив, като част от календара на културните събития на града, с участието на почетни формирования от Пловдивския гарнизон - Военен духов оркестър, представителен взвод,  венценосци и членове на комитет "Родолюбие“ и общински комитет "Васил Левски“.

Вижте пълния текст на словото на Владислав Севов:

Уважаеми господин Областен управител,

уважаеми господин Председател на Общинския съвет,

уважаеми господа заместник-кметове, кметове на райони, общински съветници,

уважаеми колеги, съграждани и гости,

Обръщам се към Вас с надеждата, че днес ще празнуваме. Повече радостно и чистосърдечно, отколкото със строгостта на официалното честване. Защото празнуваме раждането на най-почитания деятел от националнореволюционния ни именник, а и вероятно най-почитания от всички българи въобще. Празнуваме историческото достойнство да имаме в пантеона си архетип на единението. Празнуваме сполучливото скачване на история и предание, които извайват идеал – митологизиран, но и безспорен. Празнуваме възможността да изричаме анафорично "празнуваме“, без предубеждения.

Да се вживеем в това единствено предимството на днешния ден пред безспорния му по-мощен събрат през февруари. Мнозина виждат парадокс в по-внушителното честване на деня на смъртта, но то вероятно е последование на вековните наредби за почитане на безсмъртието. Както в християнския календар големите тържества в почит на мъчениците са именно дните на тяхната физическа смърт – на тяхното успение (дума, чието звучене препраща едновременно към заспиване, но и към успяване по пътя към вечен живот). И на двете дати, в изразите на памет за Апостола, сме призвани да припомняме градивни и приобщаващи завети.

Едва ли имаме друг исторически образ, в чието наследство с такава плът да присъства идеята за единение. При Левски, разбира се, тя тръгва от най-прагматични устои – единството е самосъхранително за първия ни истински строен революционен план през Възраждането – отвъд разпилените четнически погроми и отвъд покорността пред външни сили. Единението в тази апостолска мисия е уставно изтъкнато, но и ярко изричано като кредо в писма, записки, разговори... Опоетизирано после в сентенциите, изведени от там, много от които знаем от невръстни. Ето така Левски става покровител на мечтаната сплотеност. Както и на много други достойнства, но като че ли това е днес най-насъщното. И лично аз с тази мисъл ще положа днес букета си под неговия образ, така подобаващо разположен в полите на централния пловдивски хълм.

Впрочем има и един все така популярен, но местен "парадокс“ около паметта за Левски – именно това разположение на бюста на безспорния национален символ в низините на хълма, на чийто връх е събирателния исполин на съветския войник. Изработването от академик Иван Лазаров и поставянето на този скромен на вид монумент е начинание на обществото на карловци в Пловдив, които смятат, че фигурата на техния велик съгражданин много сполучливо ще се впише в тъкмо залесения парк. По-късно уважаемите дейци на Общинския комитет "Васил Левски“ го извеждат в тази по-централна част, но все така –  сред този хубав пробив на природата в градския център. Природата, която е била заслон и прикритие за Апостола – какво по-сполучливо местонахождение! А и висотата и височината са толкова различни величини, колкото различни са величието и величаенето. Знайно е у нас монументите от коя епоха са най-грамадни и високо изведени. А паметта за Левски определено няма нужда нито от висока надморска кота, нито от помпозна пластичност.

Неговото водачество в народностното съзнание е феномен, който изумява. Със сигурност много българи безусловно го поставят в челото на списъка с национални герои, без да могат да обяснят точно защо. Скоро си говорихме със спътници по един културен маршрут, че много семейни истории препредават някаква лична съпричастност към Левски и даже  често посочват конкретно място на укриването му в някоя стара фамилна къща. Толкова са много тези места, че Апостола не би смогнал да ги обиколи, даже ако беше живял два пъти по-дълго. А самият той явно също е вярвал в силата на сказанието, на творчеството...

Неслучайно в легендарния му тефтер заемат немалко страници песни на Ботев и Чинтулов. Има една много изкусна хипотеза в романа на Яна Язова – че "На прощаване“ в тефтерчето на Левски не е просто препис, а строфите му са сътворявани гласно от Ботев и в същия миг – записвани от Левски при предполагаемата им среща в Букурещ. И дори – че новородената гениална творба е надграждане на няколкото несръчни куплета, също реално присъстващи в бележника на Апостола.

Ето как в този въображаем сюжет опитният вече революционер уверява младия си следовник в нуждата от неговите песни: "Чул съм от един грък за някой си елински поет, когото назоваваше Амфион. Този Амфион съчинявал песни и свирел тъй хубаво, че накарал с песента си камъните сами да тръгнат от полето, да дойдат на едно определено място, да се сложат един върху други и да изградят крепостта Тива... Тъй и ти със своята песен можеш да накараш войник след войник да тръгнат от българските села и градове, млади и стари мъже от всички кътища на родината да се съберат в една голяма войска и да се хвърлят в бой срещу врага.“

Ето, Левски за нашия народ е и реалност, и песен, с които можем да местим камъни. И ако не запращаме тези камъни едни срещу други, може и в съвременността да се роди пример за голям съвместен градеж.

Честит празник!