©

                     Десетилетия наред на 7 май тържествено празнувахме Деня на радиото и телевизията. Празник беше не само за телевизионерите, а и за повечето институции, дори и за слушателите и зрителите. На този ден що поздравления, букети и целувки се изсипваха в голямото студио на Радио-телевизионния център в Пловдив. И наздравици! Най- почитани от гостите бяха първите партийни секретари на окръга и града и напътствените им  слова към домакините на празника. На този ден вестниците се надпреварваха с цели страници за подробности от  радио-телевизионната кухня и за поредния очерк за колега ветеран-наша гордост от алеята на първенците. И така от празник до празник по отъпкания сценарий. По подобие на празничните манифестации.

                         Годините на прехода сякаш позахвърлиха в архива подобни професионални тържества. И емоциите! И не само това! Днес младото поколение-колеги вижда най-вече пред себе си и за себе си. Но за това вина имат и първопроходците. Не успяхме по подобаващ достоен сценарий да съхраним за бъдните дни стореното най-вече от  пловдивската телевизия /първата регионална/, която догодина ще навърши 40 години.  През тези десетилетия не само я създадохме и развихме- беше най-добрата сред местните центрове, тя наистина си беше заслужила в онези години немалко пловдивчани да пристъпват  прага й като в храм. В олтара  на този храм ежедневно тв екипите  трупаха истории и истини за делника и празника на обикновените хора, за традициите и историческите пластове, за героите и първенците в цеховете и оранжериите, за 8 милионния българин, роден в Пловдив, за бащинските грижи на партийните вождове, за културните дейци и техния „Кристал", за стохилядния митинг на бъдещето...... Обаче храмът не успя да опази и да експонира за бъдните години драматизма на изпитанията  в съвместното съжителство на младите телевизионери и бързо развиващата се тв технология. Колцина днес, а и занапрeд, биха се просълзили, ако можеха  да зърнат като експонати  първия ПТС-2 в Пловдив / по-късно подарен на телевизията във Виетнам/, 16-милиметровите филмови камери и клапата за дубли, първите студийни  камери, различните модификации на видеомагнетофоните, апаратните за   филмов монтаж, ролковите репортерски касетофони, огромните прожектори, първия ръчен барабан за надписи, декорите на десетки предавания, тв автопарка на седемдесетилетието, бамбуците за звук на тв постановки, невероятното  посрещане на всяка Нова година и изпращането в пенсия на колеги....Какво би била техниката, ако я нямаше намесата или по-скоро творческото управление на многобройните тв специалисти. Преобладаващата част беше на възраст около 25-30-те, със и понякога без специално образование. Но във всички случаи назначени с конкурс. И с подробни правила на длъжностната  им характеристика и отговорности. Липсва ми и непознатата в онези години тв звездомания на колегите в кадър/ щедро бликаща от екрана днес/, позабравени са вече и стремежът към повече знания и практически умения, отговорността и поведението на телевизионера извън храма- на улицата или в кръчмата.

                             Отшумя във времето ехото от ежеседмичните програмни съвети, които бяха сериозно изпитание за всеки журналист, режисьор оператор, художник, звукорежисьор, цялата техника...... Всеки понеделник всяко ново предаване се „разпъваше на кръст" пред създателите му за художествените и техническите му качества и възможността да бъде защитено за излъчване пред Програмния съвет в телевизията- майка в София. В някои случаи за някои колеги този изпит се равняваше на местна цензура. Но тази практика е действаща и днес в Националната обществена телевизия.

                           В Първите години на 70-те беше непознато живото предаване, просто нямаше техническа готовност, а това беше и стрес за повечето водещи. Затова всички предавания, с изключение на манифестациите, мачовете и откриването на ежегодния Международен панаир, се реализираха на запис. Това означава по няколко дубъла, да не говорим за сложността на телевизионния театър, на оперните спектакли и за дните на   репетиции и запис. В зората на телевизията нямахме техническа възможност да запишем на части едно предаване. При евентуална грешка се започваше все от начало.  До сред полунощ! Дори до първи петли на   разсъмване! Без значение дали е събота или неделя. Нагагаше го и  знакът за перфектност в разбирането на създателите му. И тази тръпка ми липсва днес.

                      Разглеждам огромния ми фотоалбум, оформен от първия ден и през идните години на Телевизионния център- липсват ми онези неповторими мигове с колегите/ някои от които вече се откъснаха от земния ни път/  при раждането на едно предаване, изпълнени с много труд, усилие, напъни и сладка умора! Отдалечиха се във времето, но за немалко рубрики и тв заглавия все още може да се чуе добра дума от устата на зрители от онова време- силата, новаторския дух и въздействието  на легендата „За един милиард"/за първи път в българския тв ефир и все на живо/, славата на тв екипа от уменията му да реализира музикални програми- народна, хорова, класическа, внушителните по своята мащабност площадни програми в чест на годишнини, телевизионните постановки, забравени вече днес, чувствеността и художествения усет при докосването с камера на различните изкуства, десетките, стотиците директни информационно и публицистични излъчвания.

                        И до днес паметта ми съхрани редица неповторими снимачни мигове, изпълнени с типичните за телевизията забавни пикове на сладки гафове. Сред тях са снимачните часове с голямата българска народна певица Недялка Керанова/лека й пръст/ в село Безмер в 1972 година и урока, че чашката алкохол не прощава никому, „походът" на огромния тв екип в открито море край Варна преди 35 години, за да търсим по дъното котви от древността, изключително забавните ми приключения при едно пътуване до унгарския град Дьорд за мач на „Локо"-Пловдив...... Не мога да забравя азбучните изисквания на шефовете да се съобразяваме с какво ли не, когато излъчвахме на живо Тодор Живков, включително и бдителността ни да не би в кадър да извади носната си кърпа, престараването на някои партийни организатори при провеждането на манифестации и необходимостта площадът да ехти от възгласи, дори в някои случаи старателно подготвени от манифестиращите. В детайли си спомням септемврийския ден, в който по спешност ме извикаха от отпуск, за  да сменя колега, който се оказа, че е с брада и без официално облекло за часа на откриването на паметника на Съединението.... Ами пътуването в онази снежна зима на 88-а година до Москва на голяма група от пловдивски биотерапевти и минутите, в които камерата спря да работи при появата на всеизвестната Джуна...... В седемдесетте години бяха първите ни стъпки в телевизионния театър- снимахме дни наред постановката „Старецът и капката" с незабравимия, големия актьор Димитър Панов /бай Пано/, който внасяше много настроение и колорит и извън сцената, та забравяхме умората от многобройните дубли на пиесата. Традиция беше, когато предстоеше повишаване цените на стоките, предварително да ни спохождат партийни инструктори, за да ни подготвят и убедят в правилността на партийната политика, та в деня на новите цени да имаме „правилна позиция" при срещите с гражданите....   

                      Далеч във времето остана онази атмосфера на екипност, на общ градус при създаването на предаванията, присъщи на един симфоничен оркестър. Затова винаги казвам, че телевизията за мен в своята същност е голям симфоничен оркестър. Какво по-хубаво от това !                       

                        Какво не ми липсва днес от екрана на нароилите се десетки, дори стотици телевизии-разкрепостените без задръжки и комплекси въздействащи програми, но понякога и набързо скалъпени излъчвания в стил повече радио и по-малко визия, нерядкото отсъствие на знания за поведение пред камерата на млади водещи-звезди/обективът е строг съдник за незнаещите/, незачитане    правилата на тв естетиката /без нея няма успешна телевизия/, занемарена българска реч, грубост, насилие и дори уличен език от екрана / а телевизията трябва и да възпитава/......Все в повече ми идват!

                      И преди финала-години наред пред очите ми практиката показва, че  телевизия/да не кажем добра/ се прави с много пари. По цял свят е така. В същото време с всеки ден се убеждавам, че телевизия/ПОТВ/ може да се издържа и с малко пари. Ако някой попита дали е добра програмата й- отговорът е най-вече в многобройните зрители и незатихващите от тях по цял ден телефонни  разговори и директни участия в излъчванията. Най-важното!

                      Какво остава- ние от поколението на доайените ведно с младите колеги, по-голямата  част от които не смята, че с нея започва тв летоброенето, да продължим да градим не само днешния и утрешния ден, но със стореното през годините от телевизионерите да напомним с достойнство за миналите снимачни дни. За делника, и за празника! А на 7-ми май - да продължим да празнуваме, кой както може и намери за добре! Честит празник!