©

Един пролетен ден на 1968 година най-после разбрах какво означава класова борба.

Току що бях завършил гимназия, бях изучил най-големите революции в историята на човечеството, но тъй като в България по обясними причини социални конфликти нямаше, чаках да дойде щастливия ден, когато ще ме пуснат на Запад, за да видя с очите си истинско социално неравенство.

Беше понеделник, пътувах за София с бързия влак, който тръгваше на 9.50 от Пловдив.

Предпоследната спирка беше гара Подуене, който слезе - слезе, останалите пътници се наредиха в коридора и се подготвиха за слизане на Централна гара.

В този момент един циганин безцеремонно пререди опашката и влезе в тоалетната на нашия вагон - въпреки известните указания, написани на три езика, че тоалетните не трябва да се ползват по време на престой.

Бдителен гражданин реагира първи, започна да тропа по заключената врата и да вика гневно:

• - Манго, не виждаш ли, че вече сме в София!

 След секунди вратата се отвори малко, показа се небръснатото лице на мангото, който вече се беше смъкнал панталона, и прозвуча отговорът, който запомних за цял живот:

• - Аз, ако не сера тук, дето са големите заплати, къде ще сера бе?

Очевидно не ставаше дума за физиологична нужда, а за някакъв ритуал, за хепънинг, за социален протест може би.

От тогава - та до ден днешен, следя една от големите български тайни: софийските заплати. Така че всичко ми е ясна - много преди Бойко Борисов да заговори за заплатите от 6 до 70 хиляди лева.

Има обаче и големи наивници, които не са имали шанса да пътуват в същия вагон през 1968.

Онзи ден срещнах един стар приятел, поет. Може би един от десетте най-добри съвременни български поети. Мисля, че преживява с не повече от 200 лева на месец. Та се заговорихме за един общ приятел, който си намери работа в София.

• - Те там плащат добре - поклати глава поетът, - сигурно взема има-няма 500 лева.

Това „500 лева" прозвуча като върха на едно мечтано благополучие.

По някаква случайност знаех истинската заплата на въпросния софийски чиновник - тя бе 6 500 /шест хиляди и петстотин/ лева.

Не я казах. Не исках да гледам как един талантлив поет ще преживее страшната новина.

Нямам нищо против един човек да печели и 60 хиляди лева на месец. Стига да ги печели честно, а не да ги получава от заработения от други хора държавен бюджет.

И аз съм получавал държавна заплата 20 години и знам как даже в онези времена на уравновиловка човек може да надлъже държавата. Па макар и в провинциални размери.

Онзи ден пък срещнах друг приятел, с когото в началото на 90-те се опитвахме да строим българския капитализъм. Бях чул, че човекът има неприятности, бяха го били, рекетирали, фалирали и т.н., беше получил инфаркт и даже не знаех дали още е жив.

Когато застана на прага, не можах да го позная. Имаше румени бузи като младо момче и в очите му грееше оптимизъм и спокойствие.

Човекът беше минал на държавна работа.

• - В нашия град заплатите не са големи като в София - призна ми старият приятел, - но затова пък ги дават редовно. И спя спокойно за пръв път от 20 години.

Ако някой си мисли, че това, което се разкрива днес, е дело на тройната коалиция, дълбоко се лъже.

Още преди 110 години изпод перото на дядо Вазов са излезли следните пророчески думи - вложени са в устата на героя от „Службогонци" Станчо Квасников:

„Разврат! А интересите на службата, на държавата, на страната? А страшното социално зло? Но кой мисли за това? Всяка партия има своите хиляди гладници, хиляди "наши", които е длъжна да нареди на държавната трапеза, като дойде на власт, а хиляди други, изпъдени от служба, ще очакват нови политически промени, за да се докопат пак до кокала. Всяка партия си има войска паразити, откъснати от живота, непотребни на обществото, които могат да живеят само на народния гръб... И тая сган расте, увеличава се всеки ден и час. Така е било досега, така ще бъде и занапред..."

„...така ще бъде и занапред!" Заради тези пророчески думи „Службогонци" трябваше да бъде обявена за творба на всички времена. Ние обаче избрахме „Под игото". Което също е повод за размисъл.

Бойко Борисов разрови малко блатото, най-интересното в коментарите му за откритото бе учудването, че никой от новите и старите чиновници не го е информирал веднага какво е заварил в папките и във ведомостите.

Обяснението за мълчанието е толкова просто.

Бойко Борисов май започва да се сеща. Може би ще се опита да направи още нещо.

Вече дялна най-големите заплати.

Така че се задава голям сеир.

Време е и ние да дадем нашия принос.

Така че - ако имате път към София, не забравяйте кога да влезете в тоалетната. Това ще бъде нашата революция.

До серем на Централна гара няма да ни стигне смелостта, но на Подуенската - може да рискуваме.