©

Израстнах в подножието на Джамбаз Тепе.Спомням си го от моята четиригодишна детска възраст,винаги когато поглеждах на север.Никога не бих могъл да забравя тази уникална гледка! На това тепе израстнах,познавайки всяка една скала,всяко сиенитно стъпало от каменните стълбища,всяко едно сиентитно паве.Тук минаха най чудните ми младежки години.Тук всичко е уникално и велико.Не знам кога е направено благоустрояването на тепето,кои години,кога са изградени стълбищата,пътеките,площадките,подпорните стени от циклопна зидария и то кака,че да не помръдне,да се запази така здраво във времето десетки години!Прекланям се пред тези строители и хората дали идеята да се направи това.

Джамбаз Тепе защото тук са идвали акробати,които са се катерили по отвесните

скали.Имаше такива и през моето детство,забиваха стоманени куки в скалите,прехвърляха въжетата през тях и се катереха нагоре....Вероятно все още някои от стоманените куки си стоят там. Най много хора тук идваха през петъчния ден.В 10,30 ,всеки петък камбаните на камбанарията започваха да звънят. Биеше ги крахтенката,една дребничка жена,която се грижеше за църквата.Живееше в малко къщичка до църквата заедно с дъщеря си Лилито и сина си Кольо.Бяха

15-16 г.по големи от мен, но бях приятел с тях.Когато се срещахме си приказвахме,понякога играехме и на топка.Мили, добри хора.Не знам какво работеха, но смените им бяха и през нощта.Отиваха или се връщаха от работа посред нощ, зиме, лете.На тепето нямаше никакво осветление и беше много,много тъмно,та даже и опасно. Аз самият изпитвах страх.

Църквата отваряше врати само в петък,сутрин рано.До църквата се стигаше по стълбището покрай Маразлията или от Понеделник пазара,от ул."Зора".Идваха предимно възрастни хора да се помолят на св.Петка. Покрай стълбището до Маразлията имаше каменен парапет завършващ с циментова плоча,вървяща по наклона на стълбището,беше нещо като естествена пързалка.Спускахме се като с шейна сядайки на каменна плоча.Плочата често се изплъзваше и тогава се прибирахме със съдрани панталони.

От юг пред църквата имаше неголяма площадка с място за сядане оформено от цимент и красива гледка към града. Площадката беше оформена благодарение на подпорен зид. Имаше и железен парапет, красиво направен, в зелен цвят.Беше доста нисък,колкото да покаже, там трябва да се внимава да не паднеш.

Като ученик това бе любимото ми място за четене.Взимах си книгите и идвах тук и четях с

часове,необезпокояван от никой. Най приятно беше през ранна пролет,когато слънцето огрявайки приятно ме стопляше.

На запад имаше друга по голяма площадка,пак оформена с помощта на подпорен зид. От тук на запад имаше алея,павирана,оформена със стъпала,соято извеждаше до тогавашната улица "Гаврил Генов".От тази площадка нагоре започваха стръмни скали,завършващи пак с подпорен зид, оформящ площадката на камбанарията. До площадката на камбанарията се стигаше по

сиенитното стълбище, минаващо покрай къщата на крахтенката. На запад беше гръцкото училище или столарското,на което се виждаха трите етажа,стара,много стара сграда. Най отгоре на тепето се виждаше част от зида на триангулачна пирамидка.

Къщата на известната керамичка Кераца Висулчева и нейния син арх.Петър Дикиджиев не се виждаше, беше навътре, та затова.До нея се стигаше по съвсем други пътища. Арх.Петър Дикиджиев – един забележителен пловдивчанин, благодарение на когото се запазиха и възстановиха емблематични сгради в стария Пловдив. Поклон пред теб приятелю ДИКИ! пак ще се видим на живо с теб?

Това тепе беше винаги много подържано.Имаше пазачи-градинари,които садяха

дръвчета,цветя,храсти,косяха.Пазеха тревата,храстите и дърветата,не даваха да стъпиш на тревата или да късаш клонче.Имаше едни много красиви храсти,цъвтяха с бели цветчета рано на пролет. На тях кацаха бръмбарите и ние ходихме да ги ловим,вързвахме ги през главата с конец,та да не избягат когато хвърчат.Още по красиви бяха храстите,цъвтящи с нежно жълти цветчета.Тепето грейваше от красота погледнато от Понеделник пазара. Беше тъжно, че тези цветчета изтрайваха само 3-4 дни.

Това тепе винаги е било безлюдно,денем и нощем. В празнични и делнични дни. Много рядко се виждаха хора да го посещават или разхождат.Наистина тук нямаше

ресторанти,кафенета,нямаше дори една електрическа лампа.Винаги съм се питал защо?

От време навреме тук се явяваха момчета от "големите" така им викахме.Искаха да бъдат нещо като владетели на тепето, не даваха други момчета тук да стъпват. Спомням си за един Ламбри. Преди него имаше и други. Ламбри беше доста по късно, цял ден беше по тепето и пееше "Кет Балу" имаше такъв филм.

Един ден излизам и гледам как деца лазят нагоре от градинката,по стръмното, събират нещо.Разправяше се,че Бутника,синът на Соня гледачката,Мишо и още някои младежи търкурнали от високото каца със сирене,която се разбила и сиренето се разпръснало та децата го събирали.

В подножието на тепето беше градинката,оградена с хубава,красива каменна ограда. Не знам на кой умник беше идеята тази ограда да се премахне?!Отвратително действие! Тук трябва направеното да се пази! Направеното тук на Джамбаз Тепе трябва да се обяви за Национален паметник на културата!

В тази градинка децата от махалата прекараха детството си.Може ли да се забрави

въртенето на пумпалите, джамините, чилик и мачка?

В източната част на градинката,на равното,затревеното място градинарят беше засадил едно борче,казваше,че било на моите години-5-6.Казваше,че борът и човек растат еднаково,бавно.Гледах го борчето в продължение на години,чаках го да порасне,исках и аз да порасна....

В градинката имаше 3 липи и две дървета с много големи листа.Напролет цъвтяха с едни големи цветове като гроздове. Щом се появяха тези цветове значи времето вече се е стоплило.Това беше моят показател.

Имаше и пет пейки.Бяха неподвижни,от бетонова основа в двата края, на която бяха закрепени летви. Нямаха облегалки. Боядисваха ги в зелен цват. Зимата когато паднеше сняг, градинаря бай Димитър идваше с лопатата,разчистваше снега,правейки пътека покрай пейките,почистваше и пейките от сняг.

През лятото,когато започваха пловдивските летни жеги в градинката идваха много

хора. Имаше хора които идваха сутрин рано и прекарваха целия ден тук.Носеха си храна и тук похапваха.Вода си наливаха от близката чешмичка.Години наред през горещите дни идваха възрастни мъж и жена, редовно, всеки ден.Сядаха на най- сенчестата пейка под липата. Жената непрекъснато говореше нещо, не спираше.Тук похапваха нещо от торбичките и по някое време мъжът подремваше, тогава жената го посръгваше - можеше да падне от пейката. По залез слънце си тръгваха . Бавно, полека потегляха.Жената подкрепяше мъжа,бастунчето не му бе достатъчно.Мили хора!

Арх.Олег Каразапрянов

oleg5@abv.bg