©

катастрофата, към която ни води капитализма

В края на 2008 година ние сравнявахме днешната криза с онази от 30-те години. През септември 2008 се разрази банкова и кредитна криза и цялата финансова система се заклати на ръба на пропастта. Това беше началото на дълбоко и продължително крушение в реалната икономика. Икономистите и политиците предвиждаха, че към края на 2009 година ще започне икономическото възстановяване. Ние, марксистите, предположихме, че тази криза ще се задълбочи. И излязохме прави. Днес това е повече от очевидно. Държавата излекува финансовия сектор, но заболя самата тя. Финансовите пазари започнаха истинска вълна от спекулации по отношение на Гърция, Испания, Португалия, за да ги принудят да приемат дългосрочни мерки в сферата на бюджета. ЕС се чуди как да спаси еврото, но голямата вълна на съкращение на разходите от своя страна ще предизвика нови проблеми. Точно тогава ще се стигне и до второто падение, до втория срив на икономиката.

Причината за кризата трябва да се търси в сферата на производството. И то на свръхпроизводството. Движеща сила при капитализма е понижаването на печалбата на конкуренцията по пътя на снижаване на цените. Това може да се направи единствено чрез намаляване на цената на работната сила или чрез повишаване на продуктивността на труда (по-голям брой машини, обслужвани от минимален брой работници). Осъществявайки този курс, капиталистите снижават покупателната способност на населението. Така възниква и противоречие между ръста на производителност на труда и снижаването на покупателните възможности в световен мащаб. Възниква свръхпроизводство.

В течение на известно време кредитите и спекулата могат да създават изкуствено търсене и по този начин да скрият кризата в сферата на производството. Но когато разривът между мечтата и реалността стане достатъчно голям, финансовите мехури се пукат. Онези икономисти, които говорят само за финансова криза, не говорят за същността на нещата. Ако разгледаме ситуацията в течение на по-голям отрязък от време, ние сега се намираме в завършващия стадий на дълъг период, в който наистина свръхпроизводството  се наблюдава от времето на икономическата криза в края на 70-те. И капиталът днес започва период на «голяма чистка» с масово унищожение на производствените мощности.

Целият шум за икономическо оживление представлява с нищо неподкрепена простотия, насочена към възстановяване на доверието към икономиката, за да бъдат принудени хората да използват своите спестявания. Лекото оживление на икономиката беше предизвикано от мащабните парични потоци, налети от правителствата на Запад. По цял свят правителствата започнаха да наливат средства в икономиката с цел оживяване на търсенето: 800 млрд. в САЩ, 500 млрд. в Китай, 200 млрд. в ЕС. Например, немският държавен план предизвика ръст на търсенето на автомобили. Но голяма част от автомобилните компании днес вървят към фалит. Друг фактор за временно възстановяване на икономиката беше попълването на суровинните запаси в сферата на производството след целогодишно намаляване на подобни запаси.

За съжаление това няма как да се нарече прогресивно съживяване на икономиката. Такова може да настъпи само в резултат на прогресивен ръст на търсене на стоки и услуги. А такъв няма. Безработицата бързо нараства, покупателната способност пада. Расте вълната на неплатежоспособност. Хората не вярват, не изпитват сигурност в бъдещето и икономисват средства.

Капитализмът е притиснат от всички страни, но не намира изход. В перспектива, истинско възстановяване не може да се очаква в нито една икономическа сфера. Промишленият сектор се намира в период на свободно падане: няма никакви нови инвестиции, само «преструктуриране» и масови уволнения, което още повече снижава покупателната способност на населението.

В цял свят наблюдаваме как крупните монополи използват кризата като претекст за «саниране» - за масови съкращения. Уволнения има не само във фирмите, търпящи загуби, но и в тези, носещи печалба. Наблюдава се вълна от банкрути и преминаване на фирмите от едни в други ръце. Кредитният сектор ближе рани и се стреми по-бързо да възстанови предишните нива на своите печалби. Проблемите в промишления сектор от своя страна предизвикват трудности за банките, защото разорените предприятия не могат да плащат дълговете си. Затова банките не бързат да дават кредити за производство. От факта какво ниво са достигнали държавните дългове, не може да се очаква спасителен пояс и от страна на правителствата.

Да отворим въпроса за печалбите и „зелените производства". Без значение какво и как произвежда капиталиста - играчки, шампоан или слънчеви батерии - всичко е насочено към гарантиране на печалбите. Днес някои бизнесмени, пренебрегвайки риска, се надяват, че утре ще могат да излязат на печалба и да завладеят пазара. Технологичните достижения се намират в ръцете на частните монополи, които крият патентите си от другите конкуренти. По този начин и проблемът с екологията няма как да придобие глобален и ефективен подход. Ако капиталът търси алтернативни източници на енергия, той избира не най-чистите и полезни в екологично отношение, а най-рентабилните. „Зелената" икономика за частния капитал си остава излишно рисково вложение и по-малко рентабилна без подкрепата на държавата, отколкото икономиката, която не се съобразява с околната среда. Ако разчитаме само на частния капитал за преход към „зелена" икономика, то подобен преход ще се случи в някакво далечно бъдеще, ако изобщо се случи. И тук се намесват правителствата. Стратегията до 2020 година, изработена от ЕС, обръща на това особено внимание. Под заплаха  от климатична катастрофа крупни средства, събрани от данъците на населението, се наливат изключително в частни ръце. Това е съвършено погрешен подход, доколкото изхвърлянето на въглевъглеродни съединения в атмосферата са проблем, изискващ световен планов подход, който не може да се реши по законите на пазара и получаването на печалби.  Според ООН, най-добрият подход към проблемите на природата се наблюдава в Китай. Там никой не се изненадва от факта, че държавата контролира „зелените" инвестиции. В същото време на Запад капиталът почти еднолично взема решения за подобни инвестиции. Много фирми тръгват към нещо „зелено" само ако то им носи печалба и само ако им се иска. Освен това, те правят всичко това без всякакво съгласуване едни с други. Не може да става дума за каквото и да било сътрудничество.

Най-възмутителният пример за това което става, когато проблемите по опазване на околната среда се предават в ръцете на пазара, е търговията на права за замърсяване на атмосферата. Как това се случва на практика? Всяка държава получава право на замърсяване на околната среда, което е разделено между най-много замърсяващите държави. Стоманодобивно предприятие, което произвежда повече отпадъци, отколкото му е разрешено, може да направи две неща: да проведе намаляване на отпадъчните емисии или да си купи с пари право за замърсяване от предприятия, които не произвеждат толкова много вредни емисии. Така се образува и нов пазар - пазар на права за замърсяване на атмосферата с въглеводород, цените на който се определят от търсенето и предлагането. Днес цената е много ниска, тъй като нивото на производство е намалено и създава излишък от такива права на пазара. Силно замърсяващите атмосферата производства стават толкова евтини, че те спокойно могат да продължат да бълват отрови. Търговията с въглеводородни емисии блокира на практика планираните намалявания на изхвърлянето на вредните газове в атмосферата.

Такъв отпадъчен пазар по-скоро измества проблема, защото се работи преди всичко с развиващите се страни. И тук не става въпрос за съществените нарушения, характерни за отделните пазари. Такъв пример е спекулата. Търговията със Сертификати за замърсяване на околната среда са се превърнали в нов финансов пазар. Тези Сертификати стават акции, с които може да се спекулира. Някои днес вече говорят, че това ще се превърне в новия  икономически „сапунен мехур". През 2008 година този пазар имаше обем от 125 000 000 000 долара, но съгласно прогнозите, към 2020 година той трябва да нарасне до 3 000 000 000 000 долара.

Капитализмът няма да рухне сам по себе си. Кризата остави тежки следи и на нас ни предстои период на голяма неопределеност, тъй като различните кризи се подсилват една друга - финансова, икономическа, енергийна, демографска. Ако днес имаме някаква криза, това не означава, че няма да наблюдаваме утре временно възстановяване. Капитализмът търси пътища за изход от кризата, даже и със средствата на въоръжените конфликти.

Балансът на силите в света се промени, превъзходството на САЩ е подкопано, доларът е на ръба на колабирането, вижда се преразпределение на властта в световен мащаб. Това се забеляза много добре на срещата в Копенхаген, където Китай, Латинска Америка и Африка не позволиха на Запада да им наложи своята програма. Еволюцията на тези промени, в крайна сметка ще определи изхода от кризата.

И, разбира се, бъдещето на капиталистическата система ще се определи от силата на трудещите се. В този смисъл има надежда, че съзнанието на хората расте и те са абсолютно убедени, че повече така не може да продължава, че тази система трябва да изчезне и да бъде заменена от планова икономика. За каквото и да си говорим, ние категорично виждаме катастрофата към която ни води преследването на печалби; катастрофата, към която ни води капитализма.

Областен комитет на Съюза на комунистите в България - Пловдив

Комунистически клуб „Че Гевара"