Добре дошли на Празника на нашия град Пловдив в деня на 137-ата годишнина от най-светлото събитие в новата българска история – Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 година.

Омразната присъда на Берлинския договор, която изкуствено разкъсва целокупния български народ чрез насилствени граници е осъдена от разума и историята още в самото начало. Ние пловдивчани се гордеем, че идеята да се противостои на Берлинския договор се заражда най-напред в Пловдив. Тук бие най-силно националният пулс още от времето на църковните борби. Тук е неизлечим споменът за турските зверства по време на Априлското въстание.

И на това население, настръхнало още от времето на кланетата  в Батак и Перущица, Европа иска да наложи един османски валия като стража на Балканите. Пловдив не се задоволява с титлата столица на измислената Източна Румелия, а отново става символ на българския дух и копнеж за обединение. За пловдивчани не е важно да бъдат столичани, а да бъдат българи. Затова в Европа наричат Източна Румелия  "Втората България".

Още в първите години след Освобождението българите показват, че не вярват безрезервно на своите политически партии. Затова в годините на изпитание народът намира друго средство, за да защити своя дом и възможностите за напредък – националното обединение.

Тогава, когато са поставени под въпрос трайните им интереси, българите изграждат крепко единно тяло и постигат големите си победи в ново време. Затова етикетът "съединисти" на най-голямата партия в Източна Румелия, скоро, поради нейното малодушие, е променен на "лъжесъединисти", а в жарките месеци на 1885 г. идеята за Съединение обхваща  умовете и сърцата на българите.

Революциите се замислят от романтиците и събраният в Пловдив духовен елит на младата нация издига знамето на Съединението. По думите на народния поет Иван Вазов, в този момент България се почувства млада, идейна, способна пак за велики саможертви. Тоя живителен дъх от бодрост и вяра се докосва до всички кътове на народната душа и я възвисява до величието на съдбоносните събития.

Годините след Берлинския конгрес показват, че мирният изход от разделението на българите е невъзможен. Затова в началото на февруари 1885 г. събраните в Пловдив революционни дейци приемат неизбежността на насилствената революция. Подготовката на Съединението  прилича на народния кипеж преди Априлското въстание. Всяка революция, която не е станала в морала и идеите, е обречена на провал.

 Ние се гордеем не само с романтизма на нашите предци в Пловдив преди 137 години, с тяхното дръзновение в преследването на великата цел, но и с мъдростта им. Българите нямат опита от Френската или другите европейски революции, но проявяват завидна тактическа зрелост.

Историческите извори свидетелстват, че за народното движение в Румелия през лятото на 1885 г. са информирани министър-председателят Петко Каравелов, председателят на Народното събрание Стефан Стамболов и княз Александър Първи. Смяната на управляващите трябва да бъде внезапна и неочаквана. Революция, отложена с един ден, може да не се извърши никога.

Актът на Съединението е едно безразсъдство, дръзка проява на един народ, който дори за миг не се замисля, че нарушава диктата на Великите сили. В Европа още през следващите дни наричат събитията Пловдивската революция, защото най-безспорната черта на революцията е пряката намеса на народа в историческите събития.

А българите от двете страни на Балкана подкрепят от душа и сърце своето Съединение.

Паметни остават думите на областния управител Гаврил Кръстевич, когато призори на 6 септември му съобщават, че народът и армията са обявили края на Източна Румелия и съединението и с Княжеството. Той е висш чиновник на Османската империя, но заявява: "Съединение!  Да господа, и аз съм българин и аз съм за Съединението!" А само с една телеграма до Високата порта в Цариград, той е могъл да промени хода на българската история!

И така, както Левски проявява своята изключителна скромност и заявява, че не иска власт и постове след Освобождението, след 6 септември 1885 г. апостолите на Съединението, с чувството, че са свършили своята историческа мисия, се оттеглят с достойнство от горещата сцена на събитията. На следващият ден българският княз Александър Първи,  пред дилемата да поеме короната на обединеното отечество или пътят към Дармщат, отговаря: "Избирам пътя за Пловдив и ако Бог обича България, ще ни защитава мене и нея!" Защитата на Съединението става съдба на най-достойните държавни мъже и младите български капитани, които след предателското оттегляне на чуждите офицери, поемат командването на армията.

И само за три месеца през есента на 1885 г. в Европа се изгражда новият положителен образ за българите и тяхната възстановена държава. И Бог е на страната на святото дело на българите.