©

Първият ми телефон беше дървен.

Следващият - металик.

Подробностите:

Трябва да съм бил на три години, когато ми вързаха за дръжката на прозореца една голяма дървена лъжица.

Детската ми фантазия веднага я превърна в действащ телефон.

Откъде съм видял какво е телефон и какво се прави със слушалката му - не мога да се сетя. Тогава телефоните в Пловдив бяха толкова, колкото са мерцедесите S класа днес.

Вдигах важно слушалката и поръчвах - както днес внукът ми си поръчва свободно пица:

 - Бате Крум, донеси локум!

Бате Крум беше ученик, живееше под нас и ми уйдисваше на детския акъл.

След като поотраснахме, започнахме да си правим метални телефони. Използвахме кръгли метални кутии от вакса. Почиствахме ги идеално и свързвахме двете части с конец. Отдалечавахме се максимално и започвахме да си говорим. Имахме усещането, че телефонът наистина работеше - особено ако викахме по-високо.

Качеството на тогавашните разговори роди играта  „развален телефон" . Сядахме на пейка 5-6 души един до друг, първият казваше нещо на втория на ухо, вторият на третия и така нататък. Последният казваше какво е стигнало до него.

Ако съобщението в началото беше „Хайде да играем на бъз", накрая се получаваше „Гошо е гъз!"

Линиите редовно се преплитаха и често попадахме на чужди разговори. Спотаявахме се и подслушвахме. Някои път попадахме на такива любопитни сюжети, че ми се искаше да стана телефонист и да подслушвам по цял ден.

Имахме една позната - беше известна като  Цеца телефонистката, която даже започна да ме нарича „колега".

Същата Цеца веднъж се изпусна и си призна, че когато телефонистките са нощна смяна, нямат друго развлечение, освен да подслушват.

Градът не беше голям и телефонистките знаеха много неща за известните хора в Пловдив.

Припомням, че тогава междуградските разговори не бяха автоматични, а с поръчка и телефонистката просто нямаше как да не подслушва.

Някъде през 60-те години телефоните станаха петцифрени - с една двойка отпред. Появиха се и трицифрените телефони за услуги. Най-много ползвахме 180 - точно време, програмата на кината и разписанието на влаковете.

Децата пък имаха телефон за приказки.

Вече работех в Радио Пловдив, на пост винаги имаше дежурен милиционер, пред който стоеше директен телефон - 2-24-00, ако не се лъжа, на който се приемаха сигнали и оплаквания.

Някой път си правехме шега с постовите, защото някои от тях не блестяха с особена интелигентност.

Един ден дежурният Митко прескочи до тоалетната, в това време колеги, които бяха наблизо, набраха телефона на приказките и когато старшината се върна, му пъхнаха слушалката в ръцете.

Милиционерът слуша доста време, странни физиономии се изписваха на лицето му, докато пусна слушалката и се обърна към публиката, която едва сдържаше смеха си:

• - Абе, оплакват се от някаква Снежанка, но не мога да разбера за какво точно...

Не знам как е сега, но тогава имаше няколко паралелни телефонни мрежи.

Милицията си имаше свои централи, военните - също, а най-големите началници имаха „петолъчка". Да имаш такъв телефон, означаваше да си на върха на пирамидата и да можеш директно да се свързваш с най-големите.

Видях такъв телефон в един министерски кабинет през 1976-а, ако не се лъжа. Министърът го нямаше, можех да вдигна телефона и да потърся другаря Живков, примерно. Можех, но само във фантазията си.

Като войник малко преди това, ми се налагаше да гастролирам в разни поделения като човек, владеещ машинописа. Най-често ми диктуваха Акт 16 на някой новопостроен военен обект.

Един ден актът беше толкова дълъг, че ме оставиха да спя в една канцелария.

Обектът беше строго секретен, около мен имаше купища секретни папки.

Предупредиха ме да се заключа отвътре и да не пускам никого. А до телефоните да не се докосвам - даже и да звънят.

Заключих се, завих се и точно да заспя, когато някой започна да чука на вратата.

Дълго се колебах преди да отворя, но не можах да устоя на молбите на чукащия - имал да ми каже нещо много важно, освен това бил филибелия.

Отворих и чух следната история:

Градският имал сериозно гадже във Филибето, но напоследък имал усещането, че мадамата му върти номера. И сега искал да провери дали гаджето си е вкъщи или кръшка някъде с друг.

Казах, че съм предупреден да не пипам военния секретен телефон, отговорът беше: „Еби му мамата, кой ще разбере, през нощта всички са наши".

Филибелията вдигна телефона и най-напред се свърза с някакъв дежурен войник в софийската централа. Разказа му подробно какъв му е проблемът и поиска да го свържат с пловдивската централа. На тамошния дежурен също бяха описани подозренията в детайли, след това беше избран номера на мадамата, тя се обади сънлива и нашият човек се ухили доволен.

Разговорът завърши с:"И внимавай, ако някоя вечер не те заваря вкъщи ще ти извия врата!"

След като заздравих една филибелийска връзка, бях поканен да отида на едно тайно място - за награда.

Дълго се колебах, но заключих канцеларията и тръгнах из тъмния двор на суперсекретното поделение.

Влязохме в една барака, беше полутъмно, виждаха се някакви сенки, обвити с пушек, миришеше на пържоли.

Някакъв набор беше получил един куфар с мръвки от наскоро закланото на село прасе.

Някакво кюмбе беше така заредено с лесногорими военни материали, че чугунът беше станал яркочервен.

Върху печката се мятаха пържоли, една дамаджана обикаляше от човек на човек.

Оказа се, че в бараката е цялата охрана.

Добре, че империалистите не знаеха какво става, защото само с двама души щяха да превземат цялото поделение заедно със секретния нов цех.

Годините минаваха, телефоните ставаха все по-умни.

Първите телефони с бутони се появиха, доколкото си спомням, в магазина на „Изот" на „Отец Паисий".  Те звъняха по-интелигентно, освен това запомняха последния номер, който с едно докосване можеше да се избере отново. Чудо на техниката!

Един ден обаче видях японски телефон, на който бутоните бяха на самата слушалка. А слушалката се окачваше на стената.

Цяла България полудя по японското чудо. Който ходеше на Запад, задължително носеше телефон армаган. Те не бяха и скъпи. Появиха се и в Корекомите, ако не се лъжа, и лека - полека пазарът се засити.

Та телефони вече имахме достатъчно, но трудностите да получиш пост продължаваха.

Преместих се да живея в новия пловдивски квартал „Тракия".

В целия комплекс имаше два телефона. Жителите се увеличаваха - 20 хиляди, 30 хиляди, 40 хиляди - телефони нямаше.

Един ден Колегата Галов - той наистина ми беше колега, се похвали, че вече има телефон.

Веднага го натиснах да ми каже как е постигнал този успех.

Галов се усмихна хитро и каза:

• - За да ти пуснат телефон трябва да отговаряш на две условия...Първо трябва да бъдеш спортен коментатор или поне обикновен журналист...

Усетих, че съм на една крачка от сбъдването на мечтата ми.

• - А какво е второто условие? - попитах нетърпеливо.

Галов направи мъчителна за мен пауза и доверително ми прошепна второто условие:

• - И второ...Трябва да се казваш Николай Галов.

От известно време бях началник на Николай, но в този момент се почувствах пълно нищожество.

Впрочем цялата система беше такава - за да получиш телефон, трябваше дълго време да се чувстваш нищожество. Да търсиш връзки, да се унижаваш. Имаше хора, които чакаха по 20 години да благоволи да дойде някой и да опъне кабела през две къщи.

Самите техници въртяха собствен бизнес с нещастните хора...

Дойде демокрацията и всичко се промени като с магическа пръчка.

Е, не всичко, но поне телефоните вече не са онова, което бяха.

Само вече дето не ми се говори толкова.

Едно време, като звъннеше телефонът, тичах към апарата с увереността, че някое гадже се е сетило за мен. Някой път и мен ме проверяваха дали не кръшкам с друга.

Сега си викам кой ли телефонен измамник е решил да ме пробва.

Вчера звънна поредният.