©

Крайно време е да признаем, че има две Българии.
Някои умни хора още преди 20 години прогнозираха, че след разпада на т.н.социалистическа система обществата в тези страни ще тръгнат по два противоположни пътя - по единия ще тръгнат тези, които искат да живеят свободно под знамето на общите европейски ценности, а по другия ще се насочат тези, които ще  се заровят в корените на националната идентичност и ще издигат байряците на национализма.
Историята потвърди тази визия за бъдещето - макар в началото да не й обръщаше внимание никой.

Няма вече леви и десни, бедни и богати.

След толкова работа с открити телефони представителите на двете българии даже ги познавам още по гласовете. Те артиикулират думите по различен начин, имат своя специфична емоция и даже различен речник.

Всъщност корените на разделението са много по-стари от 20 години.

Твърденията, че ако не е била съветската система и нейното отроче БКП е нямало да има Народен съд, концлагери, цензура, социалистически реализъм, политически процеси, инвазия в Чехословакия, възродителен процес и въобще тоталитарна държава, са чиста илюзия.

Всички „мероприятия на народната властта" са продукт или поне бяха подкрепяни от една огромна част от българското общество. Наричаха ги „здравите сили".

Срещал съм не един и двама представители на тогавашната система, които не криеха, че са готови да изправят до стената и да разстрелят всички „гнили интелектуалци".

След известен флирт с европейските ценности, който изтърпяхме насила - само и само да ни включат в Европа, за да я окрадем, нещата започнаха да си идват на мястото.

Политиците започнаха да се съобразяват все повече с „другата България".

След дълго търсене на печеливша роля в политиката Волен Сидеров заложи на национализма и спечели.

Всъщност българският национализъм се изгражда върху ценностната система на същите хора, които поддържаха тоталитарната държава.

Някои смятат, че „Атака" обединявала хората „ощетени от Прехода".

Глупости. Ако ще да бяхме преживели най-охолния преход, пак щеше да има хора, готови да излязат на улицата, за да демонстрират омразата си към всичко, което не се вписва в рамките на скромния им мироглед.

През последните години се разделихме с много от илюзиите, че скоро ще живеем в едно по-цивилизовано общество, но до скоро не можехме и да предположим, че и хората на науката и изкуството отново ще бъдат подложени на репресии.

Доживяхме.

И то в Пловдив. Градът на художниците. Наречен така, след дълги битки между тези пловдивски творци, които искаха да работят свободно, и градските комунистически гаулайтери. Последните все пак разбраха, че е по-добре да се флиртува с творците, отколкото да им се забраняват изложбите. По свой път стигнаха до прозрението на Оскар Уайлд, че изкуството е напълно безполезно.

Какво прекрасно време беше! Партийни секретари откриваха изложби с неразбираеми за тях картини, но в чест на кръгли исторически годишнини същите тези модернисти рисуваха реалистично и патриотично, а Партията за награда им откупуваше творбите.

Някои от станалите твърде приближени на властта стигнаха до там, че злепоставяха  по-младите си колеги и репресивната машина отново заработваше.

Днес във вестник „24 часа" Анастас Константинов си спомня разгрома на една своя изложба в края на 80-те години. Доколкото си спомням, пред една от картините художникът беше сложил запалена свещ. Като в църква.

За онова време това кощунство бе от ранга на скандала с турската тоалетна.

Тогава работих в Радио -телевизионния център - веднага получихме нареждане да се  разгроми художника.

Някои хора го направиха с удоволствие.

Та сега нещата се повтарят.

Не знам какво е положението в България, но градът ни очевидно е разделен в отношението си към действията на кмета.

Славчо Атанасов заложи на едната половина.

Може би това все пак е по-честно от опитът да се флиртува с всички.

Кметът може би е бил провокиран от призива на "Атака" да се намеси, може пък да се е надявал неговите действия да отекнат по всички организации на ВМРО и така да си вдигне вътрешнопартийния рейтинг преди избора на нов председател.

Снощи в „Коритаров онлайн" обаче неговият съпартиец Илко Илиев отрече да има такъв сценарий.

За добро или за лошо в медиите в България все още работят хора, които усещат и с кожата си какво е свобода на словото. И знаят, че ако днес подкрепят една репресия срещу Черни, следващата ще е срещу тях. Някои започнаха да иронизират пловдивския кмет, други направо се погавриха с него.

Не знам какво спечели Славчо, на очевидно градът само загуби.

Но това не е толкова важно - в крайна сметка резултатът на следващите избори няма да зависи от гнилите интелектуалци, а от здравите сили в нашия град.