През изминалите вече 136 години Съединението между Княжество България и Източна Румелия е плод на една романтична митологизация, може би единствената основателна в модерната ни история. Защото от историческо събитие с конкретен резултат то се е превърнало в наша национална символика. Ние винаги ще свързваме надписа над Народното събрание с българските победи през далечната 1885 година.

След Берлинския конгрес нашите предци, тук в Пловдив,  осъзнават, че живеят в една област, замислена като многонационален културно-политически експеримент. Но те знаят, че не съществува никакво право да се предава един народ от държава в държава, сякаш е някаква собственост. И само за шест години  изграждат една държава-сестра на същинска България, която после дръзко се присъединява към нея въпреки всичките предупреждения и забрани, въпреки изпитанията на една коварна война. През тези години Пловдив е водещ духовен център на целокупна България. Пловдивчани не се опияняват от идеята да бъдат столичани в един турски вилает. Те разбират, че модерност означава преди всичко скъсване с традицията и върху снагата на ориенталския град започва изграждането на новия европейски Пловдив - с първата обществена градина в българските земи, първия общобългарски всекидневен вестник "Марица" и професионален театър, библиотека и музей, с новите сгради на Мъжката и Девическата гимназия.

През тези години в Европа все още надделява политическото недоверие относно държавнотворческите способности на българите. Но създаването на Източна Румелия като по-богата, по-добре организирана и по-демократична държава от Княжеството, показва на европейската дипломация политическото бъдеще на българите и тяхното геостратегическо значение. Основните факти в тяхната последователност по пътищата на Съединението  следва да бъдат поставени дълго преди неговото провъзгласяване. Осуетяването на турското военно присъствие, игнорирането на някои задължения на областта към Високата порта, цялостното побългаряване на нейния политически и културен живот, етническото господство на българите в парламентарния живот и администрация са важни победи по пътя към Съединението. Тази първоначална борба за отстояване на българския характер е в основата на източнорумелийския триумф.

Изграждането на замислената автономна провинция Източна Румелия като втора българска държава и Съединението показват, че въпреки усилията на Великите сили да се възползват от упадъка на Османската империя, нейната съдба е предопределена и тя навлиза в последната фаза на своето съществуване. 

В миналото ние търсим онези особени процеси, събития и личности, които продължават да обсебват нашето въображение. Те не са само послания, те са най-вече предупреждения. Има уроци, които не трябва да бъдат забравяни. Историята не е само летопис  на сражения, триумфални шествия, величия и провали, а част от морала на човечеството.

И през тези румелийски години има привърженици на тактиката на изчакване, която не изключва възможността акцията да бъде осъществена с трагично закъснение или да не бъде предприета никога. Нашите предци осъзнават, че всяко недомислие в историята, когато просъществува достатъчно дълго, остава и за векове. Можеше и досега някъде при Ихтиман да има граница с паспортни служби и митнически ограничения. Ако не беше едно дело, един дързък акт, една спечелена война и най-вече едно рядко за нашите условия и нрави постоянство, допълнено с решителност.

Дейците на Съединението "вътре" в Източна Румелия начело със Захари Стоянов и старите войводи успяват да видят пролуките в дипломатическите отношения между Великите сили. Най-големият исторически капитал в техните действия си остава еволюционната практика на предварителната подготовка, която довежда до изригването на пловдивската революция. Чувството за исторически момент, за съотношението на силите, за умереност в исканията се допълват в един хармоничен краен ефект. През лятото на 1885 година връзка със съзаклятието установяват и офицерите от Пловдивския гарнизон начело с майор Данаил Николаев. Заедно със своите войници те остават верни на клетвата пред майка България.

Несъмнено през тези години сред българските политически кръгове има едно интуитивно съгласие, продиктувано от потребностите на Отечеството. Така българската общественост, отделните партийни дейци и формации успяват не само да преодолеят острите си вътрешни противоречия и личната си неприязън, но и да осъществят едно единодействие, рядко срещано в новата ни история.  

В пловдивската есен на 1885 година Съединението решава завинаги провокативната дилема "румелийци или българи". Изкуственото разделение, което застрашава националното единство, е пометено от самия народ. 6 септември 1885 година става най-пловдивския ден в новата ни история. Денят, в който пловдивчани избират да бъдат българи. Затова всяко идване в нашия град е среща с уроците на Съединението и съкровените изяви на българския дух.