През май 1953 година в Пловдив се вдига първата стачка в комунистическа Европа. И май последната в България – поне до 1989-а година.

Христо Марков най-сериозно се е занимавал с този трагичен и като че ли умишлено прикриван епизод от пловдивската история. Ще си позволим няколко фрагмента от неговото по-пространно описание на събитията:

" 4 май 1953 год. Пловдив. По икиндия на сегашния бул. "Руски" се стоварват министрите Георги Цанков /на МВР/, Антон Югов/на промишлеността/, Райко Дамянов /подпредседател на Министерски съвет/, Станко Тодоров /на земеделието/, Георги Чанков /на държавната планова комисия/. Придружавани са от кмета на града Никола Балканджиев и Секретаря на окръжния комитет на БКП в Пловдив Иван Пръмов/Да, да свекърът на еврокомисарката на кадета Рилски другарката Меглена/. Булевардът е отцепен от стотици милиционери. Тежката комунистическа делегация е проводена по необичаен и стряскащ повод – първата стачка в пределите на Източния блок, окончателно предаден под  господството на Съветския съюз.

…Безспорно установих, че членове на стачния кометите са били: Кирил Джавезов,  Димитър Бахаров, Златка Влайчева, Усин Мутов от Устина, Георги Колев-Анархиста от Карлово, Тота от Първенец, Кера Вълева, Станка от Коматево - общо били към двадесетина души, включително трима свещеници/двама православни и един католически/, вероятно намерили препитание като работници. Като център на стачния комитет се оформят бившите складове и фабриката на "Томасян" в центъра на града, където дълги години бе Стоматологията на медицинския университет. На 3 май нощната смяна в склада, носещ името "Иван Караджов"  изгонва охраната и се барикадира вътре. В ранната сутрин милицията ги приклещва в помещенията и заключва външните врати. Вероятно не се намесват по-грубо, защото повече от протестиращите са жени. Сабахлем  на 4 май спират работа и жените от складовете "Стефан Кираджиев" и "Георги Иванов". Насочват се към окупирания склад "Иван Караджов", където става нещо удивително – стачниците разбиват вратите и прогонват милиционерите, които явно са били в ступор от нечуваната дързост. Стрелят във въздуха няколко пъти и се оттеглят.

Около фабриката и складовете на "Томасян" се събират протестиращите – едни казват стотици, други – хиляди. Историчката на БКП Искра Баева в книгата си сочи, че в акцията участват около 20 000 работници/стр. 86-87/,  други "изследователи" подхвърлят за стотици, най-много 3 000 протестиращи. Истината няма да разберем никога, вероятно е по средата. Тук се оформят синдикалните искания: целогодишна заетост, увеличение за заплатите, петдневна работна седмица/по това време се работи и събота/, и  разни такива. Явно по това време се стоварва делегацията на БКП, с която започнах…"

Срещу какво протестират работниците? Разбира се, те не искат смяна на властта, но в онези времена и синдикалните искания се възприемат като атака срещу социализма.

А социалистическата държава се отнася към тютюноработниците така, както днес демократичната ни държава към някои учители – осигурява сезонна заетост и заплати, а в останалото време – да се оправят, както могат. Работниците искат и петдневна работна седмица, в онова време се работеше и в събота. Някои открито говорят, че преди 1944-а година условията за труд са били по-добри и въобще се е живеело по-добре. Подобни изводи бяха между най-недопустимите нещо, които можеха да се кажат на глас.

Наскоро чух още една причина за стачката. Преди 1944 година Пловдив зарежда с обработен тютюн и цигари едва ли не половин Европа. След победата на Деветосептемврийската "революция" следва бърза пазарна преориентация. Основният износ тръгва към Съветския съюз.

Малко преди стачката започва да се говори, че скоро ще спре производството на цигари, защото машините ще бъдат изнесени в СССР.

При износа има една общоизвестна тънкост – винаги е по-добре да изнасяш не суровини, а готов продукт, който включва в цената по-голяма принадена стойност. Дали съветските другари са решили, че                                                                                                                                                                                                 останалото могат да довършат в свои фабрики. Не е било трудно да се предвиди, че това ще доведе до закриване на хиляди работни места в България и специално в Пловдив.

И пловдивските работници като не са имали своя Тръмп да защити местното производство, вземат нещата в свои ръце.

Да дадем думата отново на Христо Марков:

"…Като пловдивски комунистически деец и стар деятел за "работническа справедливост"  желае да говори другаря Югов.  Придружаван от тежките тела и авторитет на държавните първенци се възправя на импровизираната трибуна в двора на днешната стоматология и започва: "Другари и другарки …" Какво е говорил историята никога няма да научи, но … към него полетяват камъни. Пише го дори комунистическата историография в лицето на споменатата Баева. Разиграва се на живо в центъра на Пловдив сблъсъкът от романа "Тютюн", но вече в "демократичните и щастливи" времена на втория петгодишен план на родната икономика.  И тук се намесват местните величия. Другарят Иван Пръмов като пловдивски комунистически шеф се хвърля да спасява министъра, а милицията стреля във въздуха. Протестите не спират и думата взима другаря Станко Тодоров като земеделски шеф, но следва същата реакция – камъни, псувни, викове.  Тогава другаря Иван Пръмов извиква от трибуната "Стреляйте!!!" и народната милиция го прави – стреля в телата на стачкуващите. Комунистическата историчка Баева и самата БКП признават за 3/трима/ убити, 50 ранени и стотина арестувани.  Делегацията от министри е прибрана под конвой от милиционери по улица "Ив. Вазов".  Хаосът става пълен. Докарани са душегубки и директно тъпчат в тях арестуваните

Един от тях на втория етаж на фабриката застрелва анархиста Станьо Вълев. И досега се говори, че убиецът е дядо на един от демократичните пловдивски кметове; Станка е убита при първия залп, падат още няколко души – дали са останали живи – никой не може да каже.  До гарата е застрелян и водачът на стачката Кирил Джавезов /погребан е в запечатан ковчег, а на роднините е обяснено, че са го убили … протестиращите/; Кера Вълева е прегазена от милиционерска камионетка до днешното кино "Гео М0илев". Умира на другия ден в областната болница… "

Кой си спомня за тези хора днес – почти никой.

Готови сме да плачем над надгробната плоча на някой гладиатор, но не искам и да знаем как е загинала някаква си Кера Вълева. Макар всеки ден да минаваме край лобното място.