©

Починал е бате Емо от Кършияка – така го знаеха всички. Той беше един истински пловдивчанин, който не само помнеше много, той се интересуваше от всичко, което се случва и което се е случило в Пловдив.

Познаваше града до такава степен, че казваше: Кажете ми един адрес и ще ви кажа какъв цвят е вратата.

Имаше много прятели, цял живот правеше добри дела…

Разказа много истории в ефира на Пловдивската телевизия, през 2014 зрителите го избраха за "Филибелия на годината".

Светла му памет.

Откъс от втори том на "Запомнете Пловдив" от Е.Тодоров – в тази поредица има много истории, разказани от бате Емо.

 СТОЛИПИНОВСКИ ИСТОРИИ, РАЗКАЗАНИ ОТ БАТЕ ЕМО ОТ КЪРШИЯКА

Бате Емо никога не пропуска да каже, че е от Кършияка, някои потомствени кършаклии оспорват това негово право – не само, че не е роден отвъд Марица, но обича да разказва и за Столипиново.

Народът твърди, че човек е оттам, откъдето е жена му. Така че бате Емо поне наполовина си е столипиновец.

Бил е още ученик, когато през лятото си потърсил работа. Предложили му да ходи из полето, да думка по тенекия и да гони врабчетата. Малкият Емануил решил, че това е под нивото му и си избрал далеч по-интелектуална професия – станал каруцар. След това се издигнал до шофьор. По-нататък е бил всичко освен поп и милиционер.

Та бил още младо момче, шофьорче, карал Жук някъде в източните покрайнини на града. И тук съдбата си казала думата. Жук-ът започнал да прави номера, бате Емо спрял, установил, че амбриажът не отлепя, сложил синята манта и легнал отдолу.

След малко край колата се чул момически смях – минавали ученички. Бате Емо хвърлил едно око по посока на смеха и ...бил неудържимо привлечен от едни стройни крачета. И още не видял лицето на момичето си рекъл: тя ще е.

Изпълзял изпод Жук-а и какво видял – то всичко хубаво, не само крачетата.

Спрял момичетата и веднага си изчукал една среща – в 6 часа вечерта под часовника на Пощата. Класика в жанра.

Дошло момичето на име Олга – младо и свенливо, а в ръчичка стиска нещо.

-         Какво стискаш? – попитал бате Емо.

Олга разтворила длан – стискала 20 стотинки за връщане. С Шестицата, разбира се. Нямала нито джобове, нито чантичка.

-         Отсега нататък, когато си с мен, за градски транспоррт няма да мислиш – отсякъл бате Емо.

Момичето не било ходило никъде досега по заведения, бате Емо я завел в Бумбарника, поръчал вино с лимонче, разбира се, и се правил цяла вечер на баровец После взел такси, за да изпрати Олга и така попаднал в столипиновския живот.

Къщата на Олга била на улица "Батак", на следващата неделя тръгнал да види отново своята избранница – тогава нямало телефони да предупреди, така че никой не го чакал. Влязал в двора, а там било пълно с цигани - комшии.

Като видели кавалера на Олга, за когото вече били чули, тръгнали да си ходят. Бате Емо обаче казал: "Ако си тръгнете вие, тръгвам си и аз".

Като изпращал някой път гаджето си, бате Емо сядал в двора на приказки, някой път окъснявал и оставал да спи у своите приятели-цигани.

"С тия хора ядяхме, пиехме, веселихме се – спомня си бате Емо.- Циганин тогава не беше обидна дума."

Пръв негов приятел е Ахмед Асанов Амедов, прекръстен на Димитър Асенов Ангелов.

Семейният им бизнес бил да събират стъклен амбалаж с каруца.

Един ден бате Емо го спрял пред къщи и му дал два-три чувала празни бутилки – казал на каруцаря като ги продаде, да си купи бутилка ракия и да се почерпи.

Бате Емо забравил за бутилките, но циганинът – не. Дошъл след ден два да се разплати. Носел три бутилки гроздова и бутилка мастика. Почерпили се и станали приятели за цял живот.

На бате Емо му се родила дъщеря Катя, на циганина също дъщеря с българско име Катя. Ходили си на гости с бебетата. Само че на циганката млякото било кът. И тогава жената на бате Емо давала да бозае и на циганското бебе.

Един ден съседки на тъстовете му - българка и циганка, се скарали за нещо. Почнали да се обиждат, но бате Емо ги спрял. Купил кутия бонбони, отишъл при едната, после при другата и ги сдобрил.

На това днес му се вика медиация.

Бате Емо тръгнал да прави тази работа, защото обичал и българите, и циганите, и турците, и всички хора на земята. Обичал ги, защото ги познавал, живял с тях, а не ги гледал само по телевизията.

След един от поредните митинги с крясъци  "Турците – в Турция!" бате Емо ми прати връзка писма на турски.

"Помагал съм на много хора – разказа ми после той по телефона, - на кой вода съм дал на пътя, на кой съм помогнал да си смени гумата. От всички турци после получих писма – хората ми благодаряха, канеха ми на гости. От нито един българин благодарност нямам."

Наивен е бате Емо и не вярва, че всичко това може да е проява на неосманизъм или да е част от плана Баязид 2, за ново поробване на България. Просто вярва на  Ахмед, а не на политиците.

Бате Емо знае за Пловдив повече, отколкото всичките партийни секретари и всички кметове на Пловдив от последните 50 години взети заедно, знае града улица по улица, къща по къща.

Направил е за междуетническото разбирателство повече, отколкото сто сдружения, които са на американски или европейска ясла.

През 52-а един стар столипиновец закарал с каруца бате Емо до Четвъртък пазара, по пътя каруцарят започнал да разказва какво знае за историята на махалата. Така чутото стигна преди време и до мен.

Както е известно, Столипиново носи името на Аркадий Столипин, който прави доста за града след Освобождението.

Старият мост бил рухнал и Столипин наредил на инженерните войски да направят понтонен мост в онзи край.

Днешното Столипиново била мерата на Катунско Конаре – днес село Ягодово.

Столипин първо оземлил пленените башибозуци – вместо да се скитат и да грабят, да почнат да работят. Малко по-нататък, отвъд Ландос, пък дал земя на българските опълченци, които вървели заедно с руския обоз. Този район се е наричал "Опълченските места".

Някои опълченци по-късно се връщат по родните си краища, на тяхно място идват бежанци от Беломорска Тракия и Одринско. От Караагач и Узънкюпрю идват дедите на жена му.

През 1951-а пък на Цариградско шосе се вдигат известните и днес триетажни "гръцки блокчета" – в тях настаняват гръцките политемигранти.

До към 50-те година улиците нямат имена, а само номера.

Циганите основно си вадят хляба по бахчите – от двете страни на Марица.

Един ден бахчите осъмват кооперирани – създава се ТКЗС "Вълко Червенков".

Започва първата етническа криза – циганинът работи ден за ден, обича и да получава ден за ден. А в ТКЗС -то трябва да се изчисли нормата, трудодена, да се отчетат бригадирите, да се подпише всичко от съответните отдели, после от Председателя и чак тогава да се плати. Сложна работа, българска.

Едно време нямаше такава контрабанда, нямаше и наркотици, но хранителната верига съществуваше под други форми. Класика в жанра беше "Номерът на Шаро". И за нея ни е разказвал бате Емо.

Наричаме схемата на името на един популярен навремето циганин Шаро – общ работник в магазин за домашно обзавеждане. Отиваш в магазина и питаш управителя дали имат печка "Раховец". Или хладилник. Или каквото и да е по-голямо от нощна лампа.

Управителят въздъхва, разперва безпомощно ръце и леко кимва надясно.

А вдясно в тъмния ъгъл седи Шаро, който обнадеждаващо ти намига и прави знак да го последваш.

След малко в склада се оказва, че има всичко. Само че трябва да се дадат едни 50 лева на ръка. Сигурно е, че от тези пари повече от половината отиват у управителя, но той не си цапа ръцете. Той остава чист. Ако някой се оплаче, има само един виновен – Шаро.

Шаровци имаше във всички градове във всички магазини, които продаваха дефицитна стока – независимо как се наричаха: Мемед, Митко или Алито.

….Бате Емо обаче си спомня и за  "най-тъжната част на града" – Гробищата,  български, арменски, евреиски, срещу тях бяха предприятията на инвалидите, после идват общежитията на слепите, училището на глухите, предприятието "Труд" за младежи с умствени и физически проблеми, домът за възрастни хора, Гръдоболната, блокчетата на гръцките емигранти...

Който е пътувал с Петицата и Шестицата по онова време, си спомня какви бяха пътниците. То и сега не знам дали са много по-щастливи...