Намирането на враг в лицето на друг народ или народи е типичен рефлекс за националните държави от 19 век, който се проявява в кризисни и не толкова кризисни моменти с цел постигане на консолидация на обществото. При фашистките държави от 20 век този рефлекс се превръща в система тотално погазваща човешките свободи и основни индивидуални и малцинствени права, като някакви колективни нужди на нацията и постановката за зъл външен враг се превръщат в повод за потискане на цялото население.

Фашизмът се превръща в малкото братче на комунизма, приемайки някои основни негови особености – наличието само на една “партия“ в държавата и забрана на всички останали, казионни синдикати, липса на свободни медии, манипулирани избори, ограничения в придвижването и сдружаването, следящи гражданите тайни служби, репресивен апарат за отстраняване на всички инакомислещи, дезинформиращи и лъжещи държавни медии, военизирани детски и младежки организации, агресивна външна политика, зависима законодателна и съдебна власт, съсредоточаване на властта в ръцете на един човек и огромно одобрение сред лумпенизираното население към него. Разбира се, ако говорим формално, фашизъм е имало единствено в Италия, а всички други подобни режими могат да бъдат отнесени към определения, като военна хунта, олигархична диктатура, нацизъм или прост тоталитаризъм, но това не отменя някои общи неща, чрез които те са свързани.

Изброявайки днес горните признаци е невъзможно мислещият човек да не се сети за Путинова Русия, която в последните години се доближава все-повече до определението "фашистка държава“. Засега можем да наречем този руски фашизъм по-скоро "мек фашизъм“ или "протофашизъм“, или да вземем наименованието ползвано от руските управляващи "суверенна демокрация“.

Руската "суверенната демокрация" е държава, чието управление се намира някъде по средата между една напълно фашизирана държава и една либерална демокрация. Т.е. това държавно устройство е ни риба ни рак, стоейки между свободата и несвободата. Някакъв си руски път бил това, който успява да дистанцира руснаците от "малките“ европейски страни и да им даде едно национално самочувствие и гордост много сходни с онези, които изпитваха немците през 1941 г. например.

Един от основните стълбове, на които се крепи режимът на Путин е митологизацията и героизацията на миналото осъществявани във всички сфери на общественото и частно битие - нещо съвсем типично за всеки фашистки режим. Миналото в Русия се представя, като героично, войните, които Русия води и е водела винаги са справедливи, страната е велика... Дори тоталитарната съветска епоха се обрисува напоследък в положителни краски и се стига дотам, че сатрапи като Ленин и Сталин се представят, като мъдри и добри държавници, а кървавите потушавания от страна на Червената армия на въстанията на източно-европейските народи през втората половина на 20-ти век се определят като защита от тъмни контрареволюционни преврати, вдъхновени от Запада. Просто руската държава стигна дотам, че е неспособна дори психологически да отрече, че в нейната история съществуват черни краски, които всяко здраво общество обикновено признава.

Не случайно и празненствата по случай годишнините от победата над нацистка Германия от година на година стават все по-помпозни и милитаризирани, показвайки на света, че Русия живее все повече с миналото си, отколкото с настоящето. Нещо непознато в днешния свободен свят.

Руските държавни и мнозинството от частните медии там пък се превърнаха в рупор на властта и от тях не спира лъжливата пропаганда вътре и вън от страната, наречена днес "хибридна война“. В тази война се включват успешно и руските тайни служби, използвайки ресурсите на държавата за заливане на света с фалшиви новини и намеса във вътрешните работи не само в страните от т.нар "Руски свят“, но и на утвърдени свободни страни, като САЩ, Нидерландия, Франция. Не случайно в Европейския съюз бе създадена структура, която да се бори със заливащата света руска пропаганда, а американците дори предприеха официално разследване по този въпрос.

Подобна пропаганда залива и училищата, където биват създавани полу-военни детски и младежки казионни организации, които откровено подготвят идейно и физически тийнейджърите за война. За много от местните това е патриотично, прекрасно и възпитава в любов в някаква неуточнена дума "Родина“. Любов с автомати... Това може да го разбере само "необятната“ руска душа...

Всичкото това медийно излъчване, разбира се, оказва влияние на средния руснак, който успя наистина някак да повъзвърне позагубеното си в последното десетилетие на 20 век самочувствие. Днес новата руска народна увереност, се крепи не само на лъжите от медиите и институциите, които му внушават, че Западът е враг на страната му. Тя се основава и на една оплетена ценностна система, според която свръх милитаризацията, агресивната външна политика, възраждането на имперската идея в странно съчетание с държавен национализъм са повод за гордост и са предмет на масово одобрение. Превъзходството на държавните интереси пред тези на индивида и подчиняването на интересите на всеки отделен гражданин на тези на нацията, както при всяка националистическа и тоталитарна идеология, са въздигнати на пиедестал. Това може да се види днес навсякъде из страната и окупираните от нея територии, където пропагандата достига често гротескни измерения. И това няма, как да ни изненада, когато се сетим, че само допреди 150 години огромна част от руския народ се е състоял от роби, наречени "крепостни“, а и след това никога не е бил свободен в истинския смисъл на тази дума, първо заради абсолютната монархия на царизма, и след това заради последвалия комунизъм, по времето на който хората наистина отново бяха превърнати в крепостни.

Когато прибавим към всичко и войнстващото Православие, нещата наистина се превръщат в чиста гротеска. Руската православна църква се явява мощна патерица за управляващите протофашисти, така както е била по времето на царизма. Връзката между национализъм и религия не е никак учудващ при православните народи, особено балканските, при техните борби за независимост през 19 век, когато националните църкви са играли ролята на спойка и един вид гарант за съществуването на нацията. В руския случай, нещата стоят малко по-иначе. Преди комунистическия метеж през 1917-та, Православието е вдъхновявало руската нация в моменти на външна опасност, но ключовата му роля е при осъществяване на имперските амбиции на управляващите династии, когато Русия вече се превръща в агресор спрямо съседите си. Днес РПЦ е един от най-големите поддръжници на Путин, като и двете страни успяват по някакъв чутовен начин да надробят някаква потресаваща идеология, съставена от национализъм, империализъм, комунизъм и религия.

Днешната Руска Федерация е достоен наследник на Руската империя и СССР и по отношение на агресията ѝ спрямо съседите – под военните ѝ удари през последното десетилетие попадат Грузия, Молдова, Украйна. От Грузия бяха откъснати територии и там провъзгласени "независими“ републики, които иначе са под пълния контрол на Москва. В Молдова в т.нар. "Приднестровска република“ се намират незаконно руски войски и по същество тази част от територията на страната е окупирана от Русия. Дори наскоро руски войски проведоха по един нахален начин учение там. Преди години пък руски войски окупираха украинска територия в нарушение на всякакви международни закони и под дулата на оръжията там бе проведен референдум за присъединяване към Русия. В източните райони на Украйна руски въоръжени групировки подкрепяни от Москва воюват с украинската армия.

Същевременно руската държава отказваше правото на редица източноевропейски страни на суверенен избор при присъединяването им към НАТО, възприемайки тази част от света за своя зона за влияние. Подобно отношение се видя наскоро и при влизането на Черна гора към Алианса, когато Кремъл си позволи заплахи на най-високо равнище към малката република и дори опита спонсориран от него преврат, който слава Богу, бе елиминиран в зародиш.

Антилибералното руско законодателство пък достига потресаващи измерения с всяка изминала година. Тревожен е и начинът, по който се прилагат някои, на пръв поглед, необходими законови текстове, като тези предвиждащи наказание за разпространение на екстремизъм или пропагандиране на терористична дейност. Под този претекст стотици потребители на социалните мрежи и блогъри получиха ефективни присъди и глоби, заради критики към властта, призиви за протести или просто карикатури, осмиващи руски политици или самата държава. Например за подобна споделена снимка в Интернет в Русия можеш да отнесеш някоя и друга година затвор.

В същата категория попадат и хомосексуалистите, които са принудени да крият своята сексуална ориентация от страх да не бъдат обвинени в "пропаганда на нетрадиционни сексуални отношения сред непълнолетни“. Тук естествено законът отново често се използва за чисто тоталитарни цели, като властта приема за такъв вид "пропаганда“ външен вид, държание, облекло, творения на изкуството. Европейският съд за правата на човека определи наскоро този закон като "нарушаващ свободата на мнение“.

Освен чисто милитаристичния подход към своите съседи днешна Русия провежда и политика на подкрепа на редица тоталитарни и авторитарни режими по света, като тези в Куба, Венецуела, Иран, Сирия, а също и чисто терористични организации, като Хизбула.

Всъщност днес Русия няма съюзник, където да е установена либерална демокрация. В Европейски план пък от години се наблюдава и идейна и финансова руска подкрепа за крайно десни и крайно леви?! антиевропейски политически партии като Националния фронт във Франция, UKIP във Обединеното кралство, "Алтернатива за Германия“, Партията на свободата в Холандия и съименничката ѝ в Австрия, Златна Зора в Гърция, българската "Атака“ и т.н.

За да е пълен този преглед, не може да не се спомене и съотношението на партиите в руската долна камара на Парламента, Думата. От 450 депутати, 341 са от партията на Путин, а останалите са главно комунистите и националстите на смахнатия Жириновски. Това се дължи освен на традиционно манипулираните избори, така и на народностната психология на руснаците, които предпочитат онези политици, които им говорят за величието на нацията им, а не за чисто практически решения на проблемите им, като бедност, корупция, феодализация по места и прочие. Днешният фюрер на тази страна пък изкара над 17 години като президент, министър председател и пак президент – нещо което се случва единствено в тоталитарни и авторитарни държави.

Не може да се забрави и руската република Чечня, която след годините терор прилаган от руската армия най-накрая е мирна. Но този мир е с цената на една установена чисто престъпна феодална власт на един бандит, спонсориран от Кремъл с милиарди рубли годишно. Днес Чечня живее в нещо подобно но феодален бандитизъм, където хората са тотално потискани и без никакви права. Същото се отнася в различна степен и за останалите руски кавказки и предкавказки републики, в някои от които дори етническите руснаци са превърнати в чисти роби. И всичко това с благословията на съвременната руска власт...

Юрий Александров - Фейсбук