©

Цяла България научи за двамата починали на задния вход на пловдивска болница. Оставени като кучета – сравнението е безспорно.

От София тръгнаха колони репортерски коли – да направят стенд-ъп на мястото на местопрестълнението и да открият опечалените роднини.

Прокуратурата реагира веднага.

Министърът обясни, че причината е в липсата на реформи. Но не уточни кой и кога е трябвало да направи тези реформи.

Управителят на болницата оповести колко души ще бъдат уволнени. Включително шофьорът на линейката?

Започна дебат – виновен ли е шофьорът или е невинен.

Междувременно санитарка от Ковид отделение не беше допусната в родното си село – можело да зарази съселяните си.

Двама ученици бяха изгонени от клас – майка им била контактна.

Линейки обикалят между болниците и никой не ще опасния им товар – въпреки новите онлайн системи за указване къде са свободните легла. Нещо не работела системата.

А в това време по големите телевизии буквално през 5 минути върви реклама за Онлайн залагания на Ефбет. Защо тяхната онлайн система работи безотказно? Това между другото.

Та освен за уволненията управителят на пловдивската болница каза, че причината е най-вече в  ЛИПСАТА НА ЧОВЕЩИНА.

Никой не обърна внимание на тези думи. По-важна беше бройката на уволнените.

Ако хората не бяха починали, никой нямаше да обърне внимание на случката.

Много важно – чакали 40 минути. Всички чакаме. В нашата система 40 минути са един миг.

Онзи ден в Пловдивската телевизия се обади човек и разказа как придружавал жена си в Онкото /нарича се Комплексен онкологичен център/. Имат модерна техника, тези дни се реши да се купи техника за още 5 милиона. Ама откъде да се купи човещина?

Та женицата чакала в претъпкания коридор не 40 минути, а 4 часа. За скенер. И никой не се сещал, че може да се организира график и болните да не висят като отрепки.

Ако жената беше починала в коридора, пак щяха да тръгнат колите от София. И министърът щеше да долети.

Преди месеци друг зрител разказа как лекар от лечебното заведение пукнал гумата на пациенти – дошли с болното си дете, но в желанието си да паркират по-наблизо – детето трябвало да се носи на ръце, взели мястото на доктора. И той си отмъстил. Добре, че един случаен циганин помогнал за смяната на гумата. Той единствен проявил човещина. И накрая не взел пари, махнал с ръка и рекъл "Господ гледа".

Пак онзи ден се обади 85 годишна зрителка, тя пък чакала на опашка в "Социално подпомагане". По едно време потърсила тоалетна. Ама тоалетните в държавните учреждения по принцип са недостъпни за простите хора, те са само за персонала. Женицата започнала да тропа по вратите, накрая някаква чиновничка й обещала, че ще й донесе ключ, но не донесла. Изглежда се е състояло чиновническо събрание, на което са решили да не отстъпват от правилата. "Цял живот съм работила като агроном, дадох всичко за тази държава, а сега държавата не иска да ми отключи тоалетната" – приплака пенсионерката.

Миналата година научихме за същата история в един от пощенските клонове. Чакали старците на опашка за пенсия, чакали прави с часове – държавата по принцип не обича да слага столове. Столът е унижение за нея. Та един дядо се примолил за му отключат тоалетната, охраната го нахокала и той се напикал в гащите. Е, не умрял, слава богу.

Ако си вдигне шум около подобен случай, отговорът е, че гражданите осират тоалетните. А няма човек на щат да ги чисти. Което си е така. Осирането извън личното ни пространство  – буквално и метафорично е част от социалното ни поведение. Човещината май е проблем не само за онези, пред чиито врати чакаме.

Тя е и проблем и на чакащите. Които подвикват на лекарите, примерно: "А, бе, я донеси еди какво си..."

Човещината – казват някои – е като бумеранг. Нечовечността – също.

Да си припомним как жителите на Елин Пелин въстанаха срещу възрастно сирийско семейство и го изхвърлиха от града. Като че ли бяха кучета.

Или как Козлодуй изгони католическия си свещеник – като бясно куче.

Дали пък наистина Господ не гледа?